Съгласих се да прекарам уикенда във вилата на 49-годишен мъж. Съжалих още щом прекрачих прага
Аз съм на четиридесет и пет. Казвам се Мария.
На тази възраст човек уж трябва вече да различава поканата за романтичен уикенд от скритото обявление: “Търси се жена с две здрави ръце, без претенции и с готовност да мие буркани.”
Но явно не.
С Ивайло се виждахме почти шест месеца. Той беше на четиридесет и девет, разведен, спокоен, добре облечен, с онази увереност на мъж, който говори така, сякаш е прочел инструкциите на живота и ги държи някъде в жабката.
След моя развод това ми се струваше почти лукс.
Ивайло пишеше сутрин:
— Как спа, Мими?
Обаждаше се вечер. Носеше ми еклери от любимата сладкарница до Главната в Пловдив. Един път ме видя уморена и каза:
— Ти трябва повече да се пазиш.
Аз тогава почти се разплаках. След четиридесет и пет фразата “пази се” може да подейства по-силно от букет рози.
Когато ме покани на вилата си край Асеновград, се зарадвах.
— Майка ми и баща ми също ще са там — каза. — Ще се запознаете. Ще си починем, ще направим скара, ще седим на верандата.
Представих си тиха вечер, мирис на бор, шепот на щурци, чаша вино, може би разходка до параклиса над селото. Избрах си лека рокля, нито твърде официална, нито като за копане. Направих баница със сирене, купих хубав чай и буркан домашен мед.
Тръгнах в събота сутрин с чанта, баница и надежда.
Вилата ме посрещна с кал.
— Внимавай, тук е малко разхвърляно — каза Ивайло, докато отваряше портата.
“Малко” беше нежна дума. Дворът приличаше на място, където някой е започнал ремонт през 2012-а и после е казал: “Ще го довършим догодина.” Имаше дъски, кофи, ръждясала количка, маркуч, три буркана без капачки и една стара обувка. Само една. Очевидно и другата беше избягала.
От къщата излезе майка му — госпожа Станка. Суха, права, с престилка и поглед, който можеше да обели картоф без нож.
— А, това ли е Мария? — каза тя. — Добре дошла. Остави това там и си измий ръцете.
Подадох баницата.
— Направих я тази сутрин.
Тя погледна тавата.
— Ще видим дали е достатъчно солена.
Ивайло внесе багажа ми и изчезна. Просто се стопи някъде между навеса и скарата.
Дадоха ми чехли. Мъжки. Големи. Влажни. Миришеха на мазе и стари ябълки. Романтиката тихичко започна да си събира куфара.
Чай пихме точно три минути.
После госпожа Станка каза:
— Мария, ела да ми помогнеш с картофите.
Помислих: нормално, гост съм, ще помогна.
След картофите дойдоха доматите.
После чиниите.
После бурканите от мазето.
После тя ми подаде парцал.
— Докато си тук, прозорците на кухнята може да минеш. Аз не мога вече да се качвам, а Ивайло каза, че си оправна жена.
Оправна жена.
Колко хубаво звучи, докато не разбереш, че означава “безплатна”.
Излязох на двора.
Ивайло стоеше до скарата с баща си и обсъждаше въглищата.
— Иво, може ли да помогнеш с прозорците?
Той махна с ръка.
— Мими, майка ми само те въвежда в обстановката. Не го приемай тежко.
— В каква обстановка?
— Е, нали знаеш. На вилата винаги има работа.
— Аз дойдох да си почина.
Той се засмя.
— Почивката е след работата.
До вечерта бях обелила картофи, измила тави, пренесла кашон с буркани, избърсала два прозореца и чула поне пет пъти как “една жена се познава по това как държи кухня”.
На вечеря госпожа Станка каза:
— Ивайло винаги е имал нужда от жена, която знае как се върти къща.
Аз оставих вилицата.
— А той знае ли?
Настъпи тишина.
Ивайло се намръщи.
— Какво трябва да значи това?
— Че не съм дошла на изпит за снаха. Нито кандидатствам за длъжността “вила, родители и буркани”.
Майка му изсумтя.
— Вие младите все искате само удоволствия.
— Аз съм на четиридесет и пет, госпожо Станке. Ако досега не съм се научила да мия чинии, вече е късно да ме превъзпитавате.
Ивайло ме дръпна настрани.
— Излагаш ме.
— Не. Аз просто отказвам да се изложа пред себе си.
— Майка ми те проверява. Какво толкова?
— Това толкова. Аз не съм кола втора употреба, която се води на оглед.
Сутринта се събудих от почукване.
— Мария, ставай. Ще правим лютеница.
Погледнах часовника. Беше шест и половина.
Седнах на леглото, после станах спокойно и започнах да събирам багажа си.
— Няма да правя лютеница.
Госпожа Станка ме гледаше така, сякаш съм обявила независимост.
— Как така?
— Така. Прибирам се.
Ивайло дотича до портата.
— Мими, не се дръж като обидено момиче.
— Не съм момиче. Именно затова си тръгвам.
— За едни картофи?
— Не. Защото ме покани като жена, а ме посрещнахте като работна ръка.
Хванах първото такси от селото до автогарата. Седях в колата с баницата на коленете. Шофьорът погледна в огледалото.
— Не беше хубав уикенд, а?
Усмихнах се.
— Напротив. Беше много полезен.
Вкъщи си направих кафе, отрязах си парче от баницата и седнах на дивана босa, в пълна тишина. Никой не ми подаде парцал. Никой не оценяваше колко солено е тестото. Никой не ме проверяваше дали ставам.
Ивайло писа още три дни.
“Майка ми е стара школа.”
“Ти се обиди за глупости.”
“В семейството всички помагат.”
Отговорих само веднъж:
“Помощта е когато всички правят. Използването е когато един човек почива, а друг доказва, че заслужава място.”
На четиридесет и пет вече не търся мъж с вила.
Търся човек, при когото, когато каже “почини си”, няма да намеря кофа, парцал и майка му на прага с изпитателен поглед.
А ако такъв човек не се намери, пак ще съм добре.
Защото моят дом, моята тишина и моите чисти чехли вече са ми по-скъпи от всяка чужда веранда.