След няколко срещи 45-годишна жена ме покани у дома си. По време на вечерята съжалих, че изобщо съм влязъл в апартамента ѝ. Не бях готов за това.
Отивах при Милена с бутилка вино и с такова глупаво, почти момчешко настроение, че днес ме е срам да си го призная.
На четиридесет и осем съм. Уж човек на тази възраст трябва да е по-разумен. Да не си измисля значения, да не строи въздушни замъци след две кафета и да не приема обикновеното “ела, ще сготвя нещо” като обещание за голяма романтична вечер.
Но не. Николай все още е романтик на места. А на други места — пълен глупак. Понякога тези две места съвпадат идеално.
С Милена се запознахме в сайт за запознанства преди месец. Първо си пишехме. После се видяхме два пъти в кафене. Хареса ми.
Няма да лъжа.
Усмихваше се топло, слушаше внимателно, шегуваше се без онзи уморителен разпит:
— Апартаментът твой ли е?
— Бившата ти жена къде е?
— Имаш ли кредити?
— А как си с парите?
С нея беше леко.
Разхождахме се из центъра на Пловдив, пиехме кафе, говорехме за филми, работа и за това, че срещите след четиридесет и пет често приличат повече на интервю за работа, отколкото на романтика.
Тя се смееше. Аз се смеех. И ми се струваше, че се разбираме.
После ме покани у тях.
— Ела в събота — каза. — Ще поседим. Ще приготвя нещо.
Само че аз не чух “ще приготвя нещо”. Чух уют, вино, разговори до късно и може би нещо повече.
Даже си изгладих ризата. Сам. С ютия. За мен това вече е почти сериозно заявление.
Купих червено вино. Избирах го дълго. Стоях в магазина като сомелиер от провинциален театър. Взех не най-евтиното, но и не толкова скъпо, че после да гледам касовата бележка и да съжалявам за чувствата си.
Пристигнах точно в седем.
Милена отвори почти веднага. Беше с рокля, лека прическа, грим. Изглеждаше хубаво. Даже прекалено хубаво за обикновено “ще поседим”.
Влязох и веднага разбрах: апартаментът беше подготвен за моето идване така, сякаш трябваше да дойда не аз, а санитарна комисия, майка ѝ и домоуправителят заедно.
Подът блестеше. В коридора миришеше на чистота, парфюм и храна.
Много храна.
Влязох в кухнята и замръзнах.
На масата имаше салата. После още една салата. Топло ястие в тава. Плато със сандвичи. Мезета. Домашни банички. И супа.
Супа.
За романтична вечер.
Погледнах масата и казах:
— Милена, ти цял полк ли чакаш?
Тя се засмя, но някак напрегнато.
— Не знаех какво обичаш. Реших да има от всичко.
— Това “от всичко” стига за годеж.
Тя пак се усмихна, но очите ѝ останаха сериозни.
Седнахме. Отворих виното. Опитвах се да бъда забавен. Разказвах за работа, за един съсед, който паркира така, сякаш управлява кораб, не кола.
Милена кимаше и постоянно ми слагаше храна.
— Опитай това.
— Много е вкусно, но вече не мога.
— Нищо не си ял.
— Милена, това ми е трета чиния.
Тя изведнъж се напрегна.
— Не ти харесва?
— Харесва ми. Наистина.
— Сигурен ли си?
— Напълно.
Тя въздъхна така, сякаш не бях похвалил вечерята, а бях подписал оправдателна присъда.
Тогава започнах да забелязвам детайлите.
На хладилника имаше списък. Не списък за пазаруване, а план за подготовка: “измий прозореца”, “подреди банята”, “направи салатата”, “изглади роклята”, “не забравяй салфетките”. До всяка точка имаше отметка.
На стола беше сгънато одеяло така, сякаш ще го снимат за каталог. Кърпите в кухнята изглеждаха нови. Въздухът беше пълен с усилие.
И изведнъж ми стана неудобно.
Не от храната.
От усещането, че тя не ме посреща. Тя се явява на изпит.
— Милена, ти много си се старала — казах тихо.
Тя сви рамене.
— Е, идваш за първи път.
— Можеше да е по-просто.
— По-просто как?
— Пица. Вино. Разговор. Без супа.
Тя сведе поглед.
— Бившият ми мъж казваше, че жена, която уважава мъжа до себе си, не го посреща с празна маса.
В този момент всички мои глупави очаквания изчезнаха.
— Той често ли го казваше?
— Постоянно. Ако беше малко — бях мързелива. Ако нещо не беше наред — бях неспособна. Ако вкъщи не блестеше — питаше кой изобщо ще ме търпи такава.
Каза го спокойно. Почти делово.
А мен ме заболя.
— И ти още готвиш така, сякаш той може да влезе и да провери?
Тя не отговори.
После стана рязко.
— Ще донеса десерта.
— Милена.
Тя спря.
— Седни, моля те.
Тя седна бавно. Ръцете ѝ стояха в скута, пръстите се стискаха един в друг.
Погледнах тази красива, умна, внимателна жена и разбрах колко глупав съм бил. Аз бях дошъл с вино и фантазии. А тя цял ден се беше опитвала да не се провали пред мъж, който изобщо не беше дошъл да я оценява.
— Аз не съм комисия — казах.
Тя вдигна очи.
— Какво?
— Не съм дошъл да проверявам дали си достатъчно добра. Може ли просто да вечерям с теб? Без доказателства под формата на три салати и супа.
Устните ѝ потрепериха.
— Извинявай. Явно прекалих.
— Не ти трябва да се извиняваш. Някой много дълго те е учил, че любовта трябва да се заслужи с чист под, топла вечеря и страх да не сбъркаш.
Тогава тя заплака.
Тихо. Без сцена. Просто сълзите тръгнаха по лицето ѝ.
И аз съжалих, че съм влязъл в апартамента ѝ, но не защото вечерта беше странна.
Съжалих, защото дойдох като мъж, който очаква лекота, а попаднах при жена, която още воюваше с гласа на миналото си.
Не я докоснах. Само седях до нея.
— Не знам какво да кажа — признах.
— Нищо. Просто поседи.
И седяхме.
Виното стоеше в чашите. Супата изстиваше. Някъде в коридора тиктакаше часовник.
След време тя избърса лицето си.
— Много ме беше страх, че ще дойдеш и ще си помислиш: ето я, на четиридесет и пет, сама, старае се отчаяно.
— Помислих друго.
— Какво?
— Че си хубава. Че ми е спокойно с теб. И че може би трябваше да донеса не вино, а кураж.
Тя се засмя през сълзи.
Онази вечер не се случи нищо от онова, което си бях представял. Не се целунахме. Не останах. Не имаше “продължение” в онзи мъжки смисъл.
Тръгнах си почти в полунощ с кутия салата, две банички и усещането, че съм бил на много по-интимна среща, отколкото ако всичко беше минало по моя глупав сценарий.
На следващия ден ѝ написах:
“Следващата вечеря е у нас. Обещавам: никакви изпити. Най-много пица.”
Тя отговори след час:
“А може ли да дойда без перфектна прическа?”
Написах:
“Само така.”
След седмица дойде. С дънки, пуловер и коса, вързана набързо. Поръчахме пица. Пихме вино. Говорихме до два през нощта.
Тя нищо не доказваше.
Аз нищо не очаквах.
И разбрах нещо на четиридесет и осем: понякога истинската близост не започва, когато жената подреди идеална маса.
А когато за първи път повярва, че може да седне на нея такава, каквато е.