Симона доизпиваше кафето си на един дъх, когато звънецът на входната врата я накара да подскочи. Беше сряда, два следобед, а в сряда единственият човек, който й звънеше, беше разносвачът на куриерската фирма. Останалите бяха на работа.
На екрана на домофона обаче не стоеше униформа с лого. Стоеше Пенка. Бившата й свекърва. Същата жена, която преди пет години лично й беше помогнала да събере багажа в два чувала, докато Димитър паркираше колата на любовницата си пред блока.
— Отвори, момиче. Знам, че си вътре.
Симона остави чашата в мивката. Огледа плота — недоизмит тиган от снощи, отворена кутия бисквити, рисунката на Александър с жълто слънце и четири лъча, залепена на хладилника с магнит от Слънчев бряг.
Бравата изщрака.
Пенка стоеше на прага с плик в ръка и изражение, което би могло да мине за загриженост, ако човек не я познаваше.
— Не ме каниш ли? Толкова път съм била.
— Автобусът от Ямбол е час и двайсет — рече Симона и подпря рамо на касата. — Има го всеки ден от пет години.
Пенка стисна плика и тръгна да влиза, но Симона не помръдна. Тясната антрея ги остави една срещу друга — бивша снаха и бивша свекърва — на по-малко от метър, колкото да се усети мирисът на лавандулов сапун от палтото на Пенка.
— Дойдох за внука.
— Кой внук?
— Момчето на Димитър! Не се прави на луда.
— Александър няма баща в акта си за раждане. В графа „баща“ стои „Николов“, по мое бащино име. Димитър се отказа от него в деня, в който подписа развода, без да прочете нито един ред. Да не говорим, че не е плащал и стотинка издръжка.
Думите паднаха една по една, като плочки от стара баня. Пенка пребледня, стисна палтото си с две ръце, а устата й се отвори и затвори без звук. Долу, на улицата, някой натисна клаксон и звукът отекна в стълбището.
— Това е мой внук! Моя кръв!
— Кръвта, която преди пет години беше „хванала Димитър в капан“. Така го нарече, нали? „Хвана го с това бебе, за да му вземе апартамента.“ А после му каза да ме изхвърли. И той го направи. В осем вечерта, в средата на декември, докато бях в седмия месец.
Симона усети как старият гняв се надига в гърлото й, но го преглътна заедно с горчивия вкус на кафето.
— А знаеш ли кое е най-смешното? — продължи тя. — Че когато Димитър ми предложи пари, за да изчезна, аз не поисках нито лев. Поисках само този апартамент. Помниш ли как пищеше, че съм го ограбила?
— Този апартамент беше на сина ми…
— Този апартамент струваше пет години от живота ми. И спокойствието, което поисках, за да родя детето си сама, в болница в Пловдив, без никой до мен. Сега е наш дом и няма да позволя да го превърнеш в сцена за съвестта, която изведнъж ти се обади.
Пенка направи крачка назад, сякаш някой беше бутнал невидима стена към нея. Пликът в ръката й се огъна.
— Димитър иска да го види. Онази жена не може да му роди свое. Ти открадна сина му!
— Не съм откраднала нищо. Димитър имаше… — Симона спря и преброи наум, сякаш чак сега осъзнаваше сметката. — Хиляда и осемстотин дни. Хиляда и осемстотин дни, в които можеше да позвъни. Знаеш ли колко обаждания направи за пет години?
Тя замълча. Чу се само как хладилникът затрака.
— Нула — отговори си сама. — Научи ли името на сина си? Попита ли те някога как изглежда? Какво яде, с какво си играе, плаче ли нощем?
Отговор нямаше. Само втренчени очи и ръка, стиснала смачкания плик.
Симона извади телефона си от задния джоб. Пръстите й превъртяха екрана, докато отвори снимка — мъж на около трийсет и пет с две чужди деца върху одеяло на плажа. Момченце на около седем и момиченце на пет. И тримата ядяха царевица. Беше я намерила преди три месеца в профила на жената — публичен, пълен с новия им живот в Созопол.
— Честито — каза тя и обърна екрана към Пенка. — Това е синът ти. От юли месец. Стои си в Созопол с чуждите деца на жената, която предпочете. Не си губи времето с мен. Отивай при тях, те са ти семейството.
Пенка посегна към рамката на вратата, но пръстите й се плъзнаха по боядисаното дърво. Раменете й клюмнаха.
— Ти си виновна, че той не дойде! — изсъска тя и вдигна глава, в очите й проблесна старата злоба. — Ти му взе апартамента, ти му обърна всички срещу него! Как смееш да ми говориш за обаждания?
— Аз ли му обърнах всички? — Симона я изгледа продължително и поклати глава. — Димитър имаше телефона ми. Адреса ми. Знаеше къде работя. Но вместо да дойде, прати теб. Сто лева в плик и съвестта на майка си за куриер. Това ли е мъжът, когото защитаваш?
— Аз само… исках да го видя. Поне веднъж.
Думите излязоха дрезгаво, задавено, като въздух от спукана гума. Пенка вече не крещеше; кокалчетата на пръстите й бяха побелели върху смачкания плик.
— Не.
Една-единствена дума. Къса и твърда като токов удар. Симона прекрачи прага и затвори вратата зад гърба си, заставайки на стълбищната площадка. Миришеше на вар и на застоял тютюнев дим от долния етаж. Лампата на тавана примигваше.
— Слушай ме внимателно — рече тя и този път гласът й беше по-нисък, без ораторски ръб. — Имаш син. Той направи своите избори. Аз не съм ги правила вместо него. Но Александър е мой син, не ваш. Не е проект за поправяне на миналото, нито лекарство за бездетната къща на Димитър. Ако Димитър иска нещо, да дойде лично. Да застане тук, на тази площадка, и да ми каже в очите защо след пет години мълчание изведнъж си спомни, че има дете. Тогава ще говорим. Не днес. Не с теб.
Пенка се олюля леко назад, после пръстите й се разтвориха. Пликът падна на земята и от него се изплъзнаха няколко банкноти — две по петдесет лева, разпилени върху прашния бетон.
— Пари ли ми носиш? — попита Симона, без да сваля очи от смачканите банкноти.
— За детето…
— Пет години. Направи си сметката — двайсет лева на месец. Дори памперсите не покрива. — Тя не се наведе да ги вдигне. — Прибери си ги. Не ни трябват.
Пенка не помръдна. Стоеше, загледана в парите на пода, като човек, който току-що е разбрал, че всичките му карти са губещи. След дълга пауза, тя се наведе бавно, събра банкнотите с треперещи пръсти и ги върна обратно в плика, без да ги погледне.
Симона изчака, докато пликът изчезна в джоба на палтото й.
— Кажи на сина си — продължи тя — че Александър ще порасне и сам ще реши дали да го търси. Когато стане на осемнайсет, ще му разкажа всичко. И тогава, ако поиска, ще почука на вратата му. Но дотогава — това момче няма баба. Няма дядо. Има само мен.
Тя отстъпи назад, напипа дръжката на вратата зад гърба си и влезе вътре. Вратата се затвори с меко щракване. В антреята единственият звук беше глухото бръмчене на хладилника и приглушеният диалог от турски сериал в съседния апартамент.
Пет минути по-късно, когато надникна през прозореца на кухнята, Симона видя Пенка да слиза по улицата. Движеше се приведена под ситния февруарски дъжд, стиснала в едната си ръка плика с банкнотите. В другата — нищо.
Чайникът изсвири. Тя го свали от котлона и наля вряла вода в чашата с мента. От съседната стая се чу шумолене — Александър започна да се обръща в леглото, следобедният му сън свършваше. След малко щеше да извика „Мамо!“ с онзи глас, който още носеше съненост и топлина. И тя щеше да отиде, както винаги.
Преди да тръгне обаче, Симона спря пред хладилника. Отлепи рисунката с жълтото слънце и я разгледа отблизо — четирите лъча, кривите облаци, а долу в ъгъла — драскулките, които Александър наричаше „моята рисунка“. После я залепи обратно, точно върху същото място.
Когато влезе в стаята, детето вече седеше в леглото и придърпваше одеялото към брадичката си. До него лежеше книжка с картинки, която тя му беше оставила преди сън — отворена на страницата с патилата на непослушния заек.
— Имаше ли някой? — попита то и прозявайки се, протегна ръчички към нея.
— Една леля, която сбърка адреса — каза Симона и го вдигна в скута си, усещайки топлата му буза на рамото си. — Искаш ли да изядем мандарините и да нарисуваме море?
— С риби?
— С колкото риби искаш.
Два дни по-късно, докато пазаруваше в кварталния магазин, Симона чу зад гърба си познат смях. Две жени от съседния вход си говореха, подпирайки колички с покупки.
— Чухте ли за Димитър Тодоров? Звънял на Пенка да пита за адреса на бившата си, ама нали майка му отиде първа… И бившата му наредила да си говори направо със сина си, ако изобщо помни, че има дете.
Симона плати млякото и хляба. Една усмивка изпълзя на устните й, но тя не направи нищо, за да я скрие. Подаде на продавачката банкнота от двайсет лева, прибра рестото и излезе навън, където февруарското слънце тъкмо пробиваше облаците.
Откъм детската площадка Александър я видя и заподскача към нея, размахвайки шалчето си. Чакаше я с баба Мария от първия етаж, която го беше извела да потича, докато тя пазарува. Хлапето се хвърли към торбата с покупките и веднага бръкна да търси бисквитите, преди още да са стигнали до входната врата.
