Синът не звъня на майка си, докато тя не продаде вилата. Обади се още на следващата сутрин — но не попита за болното ѝ коляно
Госпожа Надежда продаде вилата в края на октомври.
А синът ѝ Димитър се обади на следващата сутрин.
За първи път от миналата пролет.
Телефонът звънна, докато тя прибираше договора в кафява папка. Слагаше листовете внимателно, както беше свикнала да пази всичко важно: актове, рецепти, снимки, писма от покойния си мъж.
На екрана пишеше: „Димо“.
Сърцето ѝ, макар и обидено, пак подскочи.
— Мамо, какво става? — започна той веднага. — Съседът бай Слави ми писа, че на нашата вила ходели някакви хора, мерили двора. Какви са тия работи?
Надежда чу само едно.
Нашата.
Когато покривът протече, вилата беше нейна. Когато оградата падна след бурята, беше нейна. Когато тя влачеше кофи с вода от кладенеца, защото помпата пак отказа, пак беше нейна.
Но щом се появиха купувачи, изведнъж стана „нашата“.
— Продадох я, Димо.
В слушалката настъпи тишина.
— Как така продаде?! — избухна той. — Мамо, това е семейна вила! Дядо я е строил! Аз там съм израснал!
Надежда погледна прозореца. На перваза стоеше кутия от обувки със семена: домати, копър, невен. Всяка есен ги подреждаше за следващата пролет. Сега следваща пролет там нямаше да има.
— Израсна — каза тя. — После си тръгна.
Димитър започна да говори бързо: работа, деца, кредит, жена му Мария, ремонтът на апартамента в София. Все познати думи. Все оправдания, които звучаха като стена.
— Ако ми беше казала, щях да дойда!
— Казах. Когато оранжерията падна от снега. Обеща да дойдеш. Не дойде. Когато коляното ми се поду и не можех да сляза от автобуса, ти написах. Отговори: „Мамо, много съм натоварен“.
Той издиша тежко.
— Ще дойда. Трябва да поговорим сериозно.
— Сега вече е сериозно, нали?
Той не отговори.
Два дни по-късно дойде. С Мария. И с лице на човек, който не идва при майка си, а на преговори.
— Мамо, трябва да развалим сделката — каза още от вратата.
— Добър ден, Димо.
Мария остави чантата си на стола и се усмихна напрегнато.
— Майко Наде, това не е просто имот. Това е памет. Децата можеха да ходят там.
— Можеха — каза Надежда. — Пет години ги каних. Все беше далеч, кално, скучно или без интернет.
Димитър свали якето си.
— Колко взе?
Този въпрос я удари по-силно от викането.
Не „как си“. Не „сама ли се справи“. Не „защо реши така“.
А „колко“.
Надежда отиде до шкафа и извади стар тефтер. Постави го пред него.
— Ето ти цената на семейната памет.
Димитър отвори тефтера.
Дъски за верандата. Боя за оградата. Майстор за покрива. Нови маркучи. Лекарства за коляно. Такси до ортопеда. Ремонт на печката. Всичко записано.
— Не съм го писала, за да ти го хвърля в лицето — каза тя. — Писах го, защото след смъртта на баща ти се страхувах да не се удавя в тези разходи. Но не се удавих. Изплувах. Сама.
Мария се намеси:
— Добре, но парите сега могат да се вложат умно. Например за внуците…
— За тях вече съм помислила. Открих им сметки за образование. Ще ги получат, когато пораснат. Не вие.
Димитър се намръщи.
— Значи не ни вярваш?
— Аз години вярвах на обещания. Те не поправиха нито една керемида.
Той се изправи.
— Ти си се променила.
— Не. Просто остарях достатъчно, за да разбера, че майка не е склад за наследство.
Тишината стана тежка.
После Димитър започна за дядо си. За люлката под лозницата. За лятото, когато се учил да кара колело. Надежда го слушаше и изведнъж нещо в нея омекна. Той наистина имаше спомени. Но спомените му не носеха тежестта на покрива, който тя подпираше с летва.
— Димо — каза тихо, — ако дядо ти беше жив, първо щеше да ме попита защо слизам по стълбите странично. После щеше да те попита защо не си дошъл.
Синът сведе очи.
Парите от вилата Надежда не раздаде. Направи операция на коляното. Плати рехабилитация. Купи си удобен матрак. За първи път от години отиде на море не като баба, която гледа деца, а като жена, която иска да види изгрева.
На Несебър седеше на пейка с шал на раменете и си помисли, че не е предала вилата. Предала беше само ролята, в която всички я бяха поставили: да пази, да чака, да търпи и да не иска нищо.
Димитър започна да звъни. Първо неловко. После по-често. Един ден попита:
— Мамо, боли ли те още коляното?
Надежда се усмихна тъжно.
— По-малко, Димо. Много по-малко.
И не беше сигурна дали говори само за коляното.