Обаждането от бай Стоян я завари на задната седалка на таксито. Тъкмо бяха излезли от тунела на „Витоша“ и дъждът шибаше по стъклата с такава сила, че чистачките не смогваха.
— Еленке, дъще, само спокойно, ама май мъжът ти изнася покъщнината от вилата — гласът на стареца трепереше. — И не е сам. С него е някаква мадама с розови коси и къси панталонки. Товарят кашони в джипа ти.
Елена стисна телефона и се наведе напред.
— Какви кашони, бай Стояне? Чакай, чакай… Откъде гледаш?
— От терасата на горния етаж, с бинокъла. Оня, дето го ползвам за птиците. Току-що изнесоха големия телевизор от хола. А сега влачат и лампиона на баба ти. Онзи, старинният с месинга. Мъжът ти го държи, а мадамата му отваря багажника.
Елена усети как кръвта се отдръпва от лицето ѝ. Беше заминала за София само за два дни — наложи се спешно да подпише документи при нотариуса за майчиния апартамент. Мартин обеща да наглежда вилата, дори се пошегува, че ще опече пържоли на барбекюто. Вместо това, очевидно, беше поканил гости.
— Бай Стояне, те още ли са там?
— Да, да, още са. Чакай… Сега изнасят и микровълновата. Онази, дето я купи миналата Коледа. Еленке, да ти се обадя на 112 ли?
— Недей засега. Ще се оправя сама. Благодаря ти!
Тя затвори и се обърна към шофьора:
— Моля ви, натиснете. Ще платя двойно. Мъжът ми разграбва вилата ми.
Мъжът зад волана — едър мъжага с татуиран врат и брада — кимна мълчаливо и настъпи газта. Колата полетя по мокрия асфалт, разпръсквайки локви. Елена стискаше чантата в скута си и си повтаряше: „Само да стигна навреме. Само да стигна“.
Вилата се намираше на двайсет километра от Велико Търново, в малко селце, сгушено в полите на Стара планина. Беше наследство от дядо ѝ — адвокат, вдигнал къщата камък по камък още през седемдесетте. Там беше изкарала всяко лято като дете. Там с Мартин бяха отпразнували сватбата си преди четири години.
Дядо ѝ винаги казваше, че къщата е построена така, че да издържи всичко. Не само ветрове и дъждове. Спомни си го сега, докато таксито летеше към селото, и нещо я стегна за гърлото — не беше само страх, а и внезапна болка от спомен за това колко далеч бе стигнала от жената, която беше, когато дядо ѝ беше жив.
Таксито спря с писък на чакълестия път пред портата. Елена хвърли на шофьора банкнота от петдесет лева и изскочи навън, без да чака ресто. Дъждът я заля като кофа вода. В същия миг видя сребристия си джип „Тойота“ с отворен багажник. Вътре вече бяха натъпкани кашони, а отгоре се мъдреше телевизорът.
На прага на входната врата стоеше Мартин. Носеше лампиона на баба ѝ.
След него излезе девойка с яркорозова коса, прибрана на две опашки, които изглеждаха някак неприлично. С бронирани нокти в същия цвят тя придържаше дървена кутия, обкована с месинг.
Музикалната кутия на дядо ѝ. Семейна реликва, донесена от Виена през 1892 година.
— Мартине! — изкрещя Елена и бутна портата. — Какво правиш, по дяволите?
Мартин подскочи. Лампионът се олюля опасно в ръцете му и той го подпря на стената. Запъна се за отговор, гърлото му издаде някакъв гърлен звук. Червенина плъзна от шията към ушите му. Девойката с розовата коса се обърна към него и попита провлечено:
— Котенце, тази коя е? Ти нали каза, че бившата ти се е изнесла и няма да се върне до другата седмица?
— Бившата? — Елена направи още една крачка напред, стискайки юмруци. — Мартине, кажи на тази… особа… коя съм аз. Кажи ѝ.
Той се прокашля, опитвайки се да си придаде увереност.
— Елена, слушай… Нека без драми, става ли? Нещата просто се случиха. С Вики се обичаме. Аз планирах да ти оставя писмо. Защо се върна толкова рано?
— Защото работя за собствената си адвокатска кантора, Мартине! И мога да си организирам времето както намеря за добре. Това е моят дом. Дядовият ми дом. Ти какво си мислиш, че правиш?
— Ние просто си прибираме нашите неща — обади се Вики и притисна кутията плътно до гърдите си. — Марти каза, че половината от мебелите тук са негови. И че ни трябват за новия апартамент.
— Неговите неща са два чифта маратонки и стар лаптоп, с който не може да отвори дори браузър — отсече Елена. — Всичко останало е купено с мои пари. Това включва и колата, с която щяхте да избягате.
— Колата е обща — опита се да възрази Мартин. — Ние сме семейство.
— Семейството приключи в момента, в който доведе тази тук да ми обира къщата. Остави кутията на земята. Веднага. После разтоварваш абсолютно всичко, което си натоварил в моя джип.
Вики поклати глава невярващо и погледна Мартин с молба:
— Котенце, направи нещо! Кажи ѝ, че това са наши неща! Обеща ми, че ще ми подариш тази кутийка. Каза, че е стара и никой не я ползва.
— Тя е на сто и трийсет години и е безценна — каза Елена с леден глас. — Мартин, последен шанс. Остави я.
Мартин се поколеба за секунда. После лицето му се промени. Омекването, което Елена долови за миг, изчезна и на негово място се появи нещо като озъбена паника. Той грабна лампиона, тръшна го в багажника, после хвана Вики за лакътя и я поведе към колата.
— Влизай! — нареди ѝ той. — Тръгваме.
— Какво?! Мартине, стой! — Елена тръгна към колата. — Това е кражба! Ще викам полиция. Ще те съдя!
— Съди ме! — извика той, запалвайки двигателя. — Къщата е твоя, признавам. Но всичко вътре сме го купували заедно. Аз имам право на половината. Иди в съда и доказвай, че не е така. Докато те признаят за права, аз ще съм продал всичко. Чао, скъпа. Беше ми приятно.
Джипът забуксува в калта и изхвърча на улицата. Вики ѝ показа среден пръст през прозореца. Елена остана права под проливния дъжд, до кости прогизнала.
От съседната тераса предпазливо се показа побелялата глава на бай Стоян.
— Еленке, да дойда ли да ти помогна? Давай да викам полиция, момичето ми.
— Ей сега, бай Стояне. Само да си поема дъх.
Тя влезе в къщата. Холът зееше като разбита челюст. На стената, където висеше телевизорът, стърчаха само голи анкери. Лавиците бяха изпразнени. Килимът от коридора го нямаше. В спалнята чекмеджетата бяха изхвърчали, а гардеробът стоеше отворен и празен. Мартин беше взел дори кафе машината, която партньорите ѝ от кантората ѝ подариха за рождения ден. На кухненската маса лежеше смачкан лист: „Съжалявам. Не се получи. Ще си взема нещата и ще изчезна. Не ме търси.“
Най-лошото беше в кабинета на дядо ѝ. Вратата беше широко отворена. От бюрото му, където преди два дни беше оставила стара снимка — нея и дядо ѝ на верандата, в годината преди да почине, — рамката я нямаше. Мартин беше минал и оттук. Тя затвори очи. Тази снимка я нямаше в нито един друг албум. Негативите бяха загубени при наводнение преди години.
Елена седна на единствения останал стол в хола. Затвори очи за момент, преброявайки до десет. После извади телефона. Беше специалист по гражданско право. Беше печелила дела за милиони. Нямаше да позволи на един мързелив търговец на авточасти, представящ се за предприемач, да я изиграе.
Първо позвъни на колега от кантората — адвокат по наказателни дела на име Асен Петров. Обясни му ситуацията за три минути с безстрастен тон. Асен я изслуша, подсвирна тихо и каза:
— Значи така. Пиши заявление в районното управление в Търново. Пишеш го лично. Описваш всяка вещ и нейната стойност. Отбелязваш музикалната кутия, лампиона и телевизора като твоя лична собственост преди брака. Имаш ли доказателства?
— Имам нотариалния акт за къщата от дядо ми, застрахователната оценка на кутията и снимки от детството ми с лампиона на заден план. Освен това имам фактури за абсолютно цялата техника в кухнята, платени от моята фирмена сметка. А съседът ми е заснел как товарят нещата. С бинокъл, но се виждат лицата. И джипът. И регистрационният номер.
— Браво на съседа, но ми се струва, че е имал по-интересни неща за гледане, отколкото птици — изсумтя Асен. — Слушай сега: заявлението го пишеш не само срещу Мартин, но и срещу неговата… приятелка. Тя не е член на семейството и физически е изнесла антикварната кутия, докато ти си била там и си се опитала да я спреш. Можеш да го формулираш като грабеж, макар да знаеш, че е разтегливо. Но за натиск върху него стига — той няма да иска да рискува. Пък и между нас, дори само проверката ще му съсипе нервите.
— Точно това ще направя — каза Елена и усети познатата гореща енергия, която я обземаше преди всяко голямо дело.
Тя отиде в кабинета на дядо си и седна зад бюрото му. Дъждът тропаше по керемидите, а тя пишеше методично. Първо позвъня в банката и блокира общата им карта, по която Мартин имаше достъп до инвестиционния им фонд. Оказа се, че същата сутрин той вече е опитал да изтегли десет хиляди лева, но трансакцията била отхвърлена. Вторият опит също. Преди час се обадил в кол центъра на банката, крещял и заплашвал. Записът бил запазен.
После Елена написа СМС на Мартин. Кратко и ясно:
„До утре на обяд техниката, лампионът и музикалната кутия да бъдат върнати обратно заедно с всичко останало. Приятелката ти е на запис от съседа. Заявих случая на колега от наказателното право, който ще го квалифицира така, че и двамата да видите как изглежда досъдебно производство отвътре. Питай я дали иска да бъде съучастник по член 198. Обади се на адвокат. Аз вече се обадих на моя. После говорим за колата и парите, които се опита да откраднеш от сметката ни. Ако до обяд вещите не са на мястото си, подавам жалба. Изборът е твой. Вече не сме семейство. Ти си просто крадецът, който обра вилата ми. Елена Петрова, адвокат.“
Половин час по-късно телефонът ѝ иззвъня. Мартин. Гласът му беше истеричен.
— Ти си полудяла! Какви ги говориш за затвор? Какъв грабеж, ние сме женени!
— Вече не сте. Ти сам каза, че съм ти „бивша“. Записано е на видео. Имаш да върнеш четиринайсет вещи. Списъкът е в кухнята ти в града, пуснах ти го по имейл. Чакам до обяд. И между другото, джипът също го искам обратно. Веднага след като разтовариш.
Последва тишина. После той каза нещо, което не очакваше. Гласът му се срина — стана дрезгав и глух:
— Елена… аз съм затънал. Наистина. Дължа пари. Мислех, че мога да оправя всичко, без да разбереш. После дойде Вики, и… знам, че няма значение сега, но не исках да стане така.
Тя не каза нищо. Чуваше дишането му от другата страна. После затвори.
На следващия ден в девет сутринта пред портата спря такси. От него излезе Мартин, пребледнял и с треперещи ръце. Зад него вървеше Вики, която носеше музикалната кутия и хълцаше. Нямаше розови опашки. Беше с пусната, сплъстена коса и размазан грим — приличаше на момиче, което за първи път осъзнава в какво се е забъркало. Зад тях шофьорът започна да вади кашони. Лампионът, телевизорът, кафе машината. Всичко беше там, дори килимът от коридора, на който още имаше петна от мартинчето, което бяха пили миналата пролет.
Вики остави кутията на земята и изхленчи:
— Госпожо, моля ви се, не ме давайте в полицията! Аз не знаех, че не ви е бивша. Той ми каза… Той ме излъга.
Елена погледна към нея и отвърна:
— И двамата с теб научихме нещо от това. Разкарайте се.
Мартин не я погледна в очите, докато оставяше последния кашон. Но когато се обърна да си тръгне, спря за миг. Извади от якето си нещо малко и го остави на стъпалото до вратата. Беше рамка със счупено стъкло — снимката на Елена с дядо ѝ, оцеляла, но напукана от единия край докрай. Той не каза нищо повече. Качи се в таксито и заминаха.
Дойде моментът на съда. Делото за развод и подялба на имущество приключи бързо. Мартин се опита да оспори собствеността върху джипа, но фактурите и кредитните споразумения, подписани лично от него като съпруг на кредитополучателя, бяха безпощадни. Сметките на фирмата му бяха проверени от съдия-изпълнителите. Оказа се, че дължи пари на трима различни доставчици и че с парите от семейния фонд е щял да погасява лични дългове. Съдът постанови всичко предявено да бъде върнато на Елена, включително разходите по делото.
Но тя не получи обратно снимката в стар вид. Рамката беше сменена, пукнатините останаха. Като нещо, което можеш да поправиш, но вече е точно толкова различно, колкото и ти самият.
Дойде лято. Вилата отново беше нейна. Старият кабинет на дядо ѝ беше преобразен в лятна читалня. На терасата, осветена от топлата светлина на старинния лампион, Елена седеше с чаша вино. Беше юлска вечер и над Стара планина падаха първите звезди.
По-рано този ден беше разчиствала последните кашони в килера — неща, които беше оставила за после, защото не ѝ стигаше сили да ги погледне веднага след раздялата. Сред тях намери стара папка с документи от дядо си. Нищо изненадващо — данъчни оценки, договори, бележки с неговия почерк. Имаше и план на малък имот в Созопол, за който той ѝ бе споменал веднъж, преди много години, когато беше още тийнейджърка: „Ако някога ти потрябва място за почивка далеч от всичко, там можеш да го намериш.“ Тогава не разбра какво точно има предвид. Сега прочете документите внимателно и разбра, че той е прехвърлил апартамента на нейно име още приживе. Беше го направил тихо, без думи, както правеше повечето неща.
Музикалната кутия беше отворена на масата до нея — просто така, за да чуе мелодията, докато пие виното си. Вътре, върху протритото кадифе, нямаше нищо друго освен тишината, която следваше след последния тон.
Бай Стоян подаде глава над оградата.
— Тихо и спокойно ли е най-после, Еленке?
— Почти — каза тя. — Почти стига.
Тя вдигна чашата към него в мълчалив тост. Над планината падна звезда. Елена остави чашата и затвори капака на музикалната кутия — бавно, докато механизмът издаде последния си дрезгав звън в тъмнината.
