Държех купата с настъргано сирене, когато звънецът изкънтя в петък вечер. Не очаквах никого. Избърсах пръсти в кърпата и отворих.
На прага стоеше непозната жена — висока, с тъмна коса, прибрана на конска опашка, и изкуствено-уверена усмивка. Носеше марково яке, което вероятно струваше колкото половината ми заплата, и притискаше чантата си до тялото.
— Ти си Радостина, нали? — попита, без да ме поздрави.
— Да. А Вие?
— Кристина. Трябва да поговорим. — Тя повиши брадичка. — Аз съм бременна от твоя съпруг. Разведи се.
Коридорът се изпълни с мирис на кафе от съседния апартамент. Чувах как асансьорът изтрополява надолу.
Пристъпих встрани и задържах вратата отворена.
— Влезте. Поне да не ни слуша целият вход.
Кристина примигна. Явно не това очакваше. Поколеба се за миг, после прекрачи прага и огледа коридора. Паркетът беше стар, но лъснат. По стените висяха снимки от морето — Несебър, Созопол, Варна. Ивайло ги мразеше, казваше, че събират прах. Никога не ги свалих.
Затворих вратата без да бързам. В гостната на масата лежеше папката — дебела, черна, с ластик. Чакаше си.
— Седнете. Кафе? — попитах, сочейки дивана.
Тя пръстите й стиснаха дръжката на чантата, но се отпусна на ръба. Очите й шареха из стаята и спряха на папката.
— Няма нужда от кафе. Просто искам да си оправим нещата възможно най-бързо. Ивайло иска дете, иска да бъде с мен, но няма смелостта да ти каже. Затова дойдох аз.
— Разбирам. — Приседнах насреща и кръстосах крака. — Значи Ивайло не знае, че сте тук?
Тя прехапа устни.
— Не. Но това няма значение. Важното е да се разведете бързо. Той ще бъде щастлив с мен.
— Знаете ли, Кристина, права сте. Разводът е най-доброто решение. — Протегнах се и взех папката. Разтворих ластика. — И странно, че споменахте. Документите са готови от две седмици.
Лицето й се промени. Изкуствената увереност се сцепи като яйце. Видях как гърлото й преглътна.
— Какво? — гласът й изтъня.
— Искова молба за развод. Извлечение от чатовете ви. Снимки от командировките, на които уж ходеше сам. Всичко е тук. — Извадих няколко листа и ги разперих на масата. — Апартаментът е само мой. Наследство от баба ми Стойка.
Баба Стойка го бе купила през деветдесетте, когато този квартал още беше обрасъл с ливади. Живеех тук от осемнайсетгодишна. Ивайло се нанесе след сватбата с два куфара и един геймърски стол, който така и не ползва. Законът беше категоричен: имот, придобит преди брака, не подлежи на делба. Той нямаше право на нито сантиметър.
Кристина гледаше листовете, без да помръдва. От кухнята се чуваше как хладилникът бръмчи.
— Ти… знаела си? — успя да каже накрая.
— От четири месеца. Случайно видях телефона му. Беше забравил да го заключи, докато си пускаше душ. Пееше „Бяла роза“, а аз четях как описваш нашата спалня с подробности, които дори не подозираш, че съм боядисвала сама.
Тя пребледня. Очите й се стрелнаха към коридора.
— Не съм дошла да… аз просто…
— Просто искахте да свърша мръсната работа вместо вас. Да направя скандал, да го изхвърля с вещите, а той да изтича направо в прегръдките ви. Така ли?
Тя не отговори. В този момент ключът изскърца в бравата.
Вратата се отвори и Ивайло влезе, размахвайки найлонова торбичка с нещо от кварталната скара. Миришеше на кебап.
— Ради, купих… — започна и замръзна. Видя Кристина. Видя папката. Видя документите върху масата. Изражението му премина през няколко фази за секунда — от изненада до чист ужас.
— О, тук ли си? — попитах аз с равен тон. — Точно навреме. Кристина ми съобщи, че чака дете от теб. Обсъждахме условията на развода.
Той пусна торбичката на пода. Кебапът се разплиска по плочките.
— Ради, не е това, което мислиш…
— Недей. — Вдигнах длан. — Не си прави труда. Ето, виж. — Бутнах папката към него. — Искова молба, вписана при адвокат. Копия от всичките ви съобщения — цели четири месеца. Имотният регистър, който доказва, че жилището е лична собственост. Утре подавам в съда. Можеш да го направиш и по взаимно съгласие — така е по-бързо.
Ивайло гледаше ту мен, ту Кристина. Устата му се отваряше и затваряше като на риба, извадена от язовир „Искър“.
— Ти… ти си знаела? През цялото време?
— Да, през цялото време.
— И не каза нищо? Чакала си?
— Какво да казвам? Че си лъжец? Това вече го знаех. Предпочетох да подготвя документите. Всеки да си защити интересите.
Кристина скочи от дивана, сочейки го с пръст.
— Ивайло, ти ми каза, че апартаментът е твой! Обеща ми, че сме почти свободни, че тя не те разбира! А сега какво? Дори нямаш покрив над главата!
— Криси, успокой се… — запелтечи той.
— Да се успокоя?! — гласът й се разцепи. — Аз съм бременна! Апартаментът не е твой, спестявания нямаш, колата я върна на лизинг! Какво ще правим?
— Аз ще си намеря квартира… — започна Ивайло.
— С какви пари?! — извика тя. — Ти си лъжец! Лъжец без нищо!
Замълчаха. Аз си стоях на креслото и сипвах вода от кана. В чашата имаше парче лимон. Гледах как се върти.
— Знаеш ли какво, Ивайло — казах, без да вдигам очи. — Имаш два часа да си събереш багажа. След това сменям патрона на бравата. За вещите, които сме купили заедно, ще се разберем чрез адвоката. Диванът можеш да вземеш, ако Кристина има място за него.
— Ради, моля те… нека поне да пренощувам. Нямам къде да отида…
— Не. Тази нощ ще спиш при Кристина. Или при майка си. Или на пейка в Борисовата градина. Изборът е твой.
Кристина го гледаше с разширени очи. Явно току-що осъзнаваше, че мъжът, с когото е бременна, е фантом. Без дом, без имущество, без стабилна работа — беше сменил три фирми в последната година, винаги „не го оценявали“.
— Ивайло, тръгвай! — изсъска тя изведнъж. — Прибирай си нещата и да вървим у нас. Ще говорим там.
Той колебливо тръгна към спалнята. Чух как отваря шкафа и мята дрехи в сакове. От време на време нещо изтропваше на пода — вероятно старите му маратонки, които вечно пречеха.
Кристина стоеше права, стиснала чантата до гърдите си. Искаше да каже нещо, да ме захапе с думи, но просто нямаше оръжие.
— Ти си направо желязна — промълви тя накрая.
Не отговорих. Само допих водата си.
След час и половина Ивайло излезе с два големи чувала и раница. Остави ключовете до купата с настърганото сирене, която така и не прибрах.
— Ще се свържа с адвокатката ти — каза тихо. — Съжалявам, Ради.
Не му отговорих. Той понечи да каже още нещо, но Кристина го дръпна за ръкава и го избута в коридора. Вратата се затръшна.
В апартамента се възцари мълчание. Не, не мълчание — спокойствие. Без нечие чуждо дишане в съседната стая, без лъжи, заровени в телефона на кухненската маса.
Обадих се на адвокатката Петрова. Уговорихме се за следващата сутрин в девет.
Разводът мина гладко. По взаимно съгласие, за по-малко от месец. Ивайло дори не направи опит да оспорва. Беше подписал каквото му дадат, явно разбрал, че всяка съпротива само ще увеличи разходите. Диванът отиде при тях — после разбрах, че го продали за жълти стотинки в OLX, за да платят тока.
За Кристина не чух нищо около половин година. Една приятелка, която работи в същата агенция за недвижими имоти, сподели, че била напуснала — „по лични причини“. Дали е задържала бебето? Не знам. Вятърът отнесе клюките.
Срещнах Ивайло съвсем случайно. Беше февруари, студен ден, а аз излязох да си купя кисело мляко от магазинчето на ъгъла на „Граф Игнатиев“ и „Иван Асен II“. Той стоеше на спирката, прегърбен, с тънко яке, което изобщо не ставаше за времето. И ме видя.
— Ради? Здравей.
— Здравей. — Забавих крачка.
— Ти как си?
— Добре. — Огледах го. Беше отслабнал. Имаше тъмни кръгове под очите. Брадата му беше небръсната от дни.
— А Кристина?
— Тя… направи аборт. Заряза ме. Каза, че не иска дете от човек без бъдеще. — Той се усмихна горчиво. — Живея в квартира с още двама. Спи ми се на земята.
Поех си дъх и казах: — Съжалявам за нея, предполагам.
— А ти? — Той ме погледна някак жално. — Щастлива ли си?
— Да. — Усмихнах се. — Много съм щастлива.
Той въздъхна тежко, после тръгна към спирката и се качи в приближаващия автобус, без да се обръща назад.
Аз продължих към магазина. Влязох, купих си кисело мляко и една ванилия. Навън беше студено, но в джоба ми звънна съобщение — приятелки ме канеха на вечеря в нов ресторант до НДК. Докато прибирах телефона, пръстите ми докоснаха студения метал на ключовете. За Ивайло. Бях ги оставила там, в джоба, вместо да ги прибера в чекмеджето. Извадих ги и ги задържах на дланта си. След малко ги пуснах в кошчето на спирката и отворих ванилията.
