Котката я будеше всяка неделя в седем сутринта. Точно тогава мъжът ѝ тръгваше “за риба”
Неделя сутрин дели хората на два вида.
Едните стават в шест, за да “използват деня”: пазар, пералня, супа, разходка, още малко работа и после уж почивка.
Другите не трябва да бъдат докосвани преди девет, защото под завивката още не е човек, а предупредителен знак.
А между тези два вида живеят котките.
Котките не признават почивен ден. За тях има само: “храна”, “стани”, “отвори”, “какво значи спиш”.
Но дори котката има навици. Ако шест години спи спокойно до девет, а после започне всяка неделя в седем да буди стопанката си като сирена — това вече не е просто каприз.
При мен в клиниката във Варна дойде жена на около тридесет и осем. Казваше се Елена. Носеше пухено яке, косата ѝ беше вързана набързо, а под очите имаше онези сенки, които не се получават от една безсънна нощ, а от много премълчани неща.
В ръцете ѝ — транспортна клетка.
— Докторе, може ли котарак да се настрои да не работи в неделя?
— Зависи — казах. — Ако има копче, досега никой не ми го е показал.
От клетката излезе голям черно-бял котарак. Казваше се Гошо. Огледа кабинета ми с презрение, сякаш тапетите не отговаряха на стандарта му, и седна на масата.
— Той ме тормози — каза Елена. — Само в неделя. В седем сутринта. Скача по мен, мяука, бута телефона, ближе ми косата, драска завивката. Ако стана и му сипя храна, яде малко и после сяда до входната врата и вие натам.
Гошо премести ухо при думата “вие”.
— От кога?
— От три-четири месеца.
— В седем сутринта в неделя става ли нещо у вас?
Елена махна с ръка.
— Мъжът ми излиза за риба. С приятели. Той от години ходи. Но преди котката не реагираше.
— А сега нещо се промени ли?
Тя отвори уста, после я затвори.
— Преди лятото мъжът ми беше в болница. Сърце. Един месец не ходеше никъде. Гошо тогава беше като ангел. Лежеше до него, пазеше го. После лекарят каза, че може постепенно да излиза. И Кирил пак започна с “риболова”. Само че…
— Само че?
— Преди имаше въдици, кофи, ботуши, стръв, шум. Сега се приготвя тихо. Оставя дрехите в банята. Телефонът му е на без звук. Не взима въдиците. А като се върне… не мирише на риба.
— На какво?
Елена погледна към котарака.
— На парфюм.
В кабинета стана тихо.
Гошо слезе от масата и се отърка в крака ѝ. Не като победител. По-скоро като някой, който казва: “Ето, най-сетне го каза.”
— Ние не сме дошли за мъжа ми — отсече тя. — Дошли сме за котката. Искам просто да спя в неделя.
Хората често искат това. Не истината. Сън. Още малко сън, в който всичко изглежда нормално.
— Следващата неделя станете с Гошо — казах. — Не го гонете. Просто вижте какво иска да ви покаже.
— В седем?
— В седем.
След седмица Елена ми се обади.
Гласът ѝ беше друг.
— Докторе… той не беше луд.
В неделя Гошо скочил върху нея в 6:55. Тя станала. Без да пали лампа, отишла в коридора. Кирил бил до вратата. Не с рибарски дрехи. С чиста риза. С парфюм. В ръка — малка раница, не въдици.
Елена погледнала през шпионката.
Пред блока спряла черна кола. От нея слязла жена. Кирил се огледал, приближил се и я целунал.
Не по бузата.
Не като приятелка.
Като човек, който много добре знае къде отива всяка неделя.
Гошо стоял до краката на Елена и мълчал.
Вечерта Кирил се върнал весел.
— Как беше рибата? — попитала тя.
— Слабо. Само седяхме.
— И тя ли седя с вас?
Показала му снимката.
Първо се ядосал. После казал, че “не е това, което изглежда”. После, че “отдавна им било трудно”. После, че “не искал да я нарани”.
Елена не крещяла. Само попитала:
— Защо ме остави да мисля, че полудявам?
Този въпрос го обезоръжил повече от снимката.
Кирил се изнесе след две седмици. Разводът не беше красив. Няма красиви разводи, когато една жена разбира, че котката ѝ е била по-честна от мъжа ѝ.
Но имаше нещо странно: когато Кирил си тръгна, Гошо престана да буди в седем.
Неделята след това Елена се събудила в девет и половина. Котаракът лежал върху одеялото и мъркал така, сякаш цял живот е мечтал за спокойни почивни дни.
По-късно тя ми изпрати снимка. Гошо на прозореца. На масата — кафе. В съобщението пишеше:
“Мислех, че ми пречи да спя. А той ми пречеше да продължавам да си затварям очите.”
Понякога животните не разбират нашите думи.
Но усещат лъжата в къщата по-добре от нас.
И когато започнат да ни будят, може би не винаги искат храна.
Понякога искат да станем и най-сетне видим с кого живеем.