Бианка спеше дълбоко, когато телефонът ѝ иззвъня рязко, разцепвайки тишината на малкия апартамент. Сърцето ѝ подскочи до гърлото — посред нощ? Майка ѝ, баща ѝ? Ръката ѝ трепереше, докато напипваше екрана.
— Ало?
— Биа, аз съм — проплака гласът на Деница. — Скарахме се с Мартин пак. Ужасно. И си тръгнах.
Бианка изстена и погледна часовника на нощното шкафче. Червените цифри светеха 01:17.
— Дени, знаеш ли колко е часът изобщо?
— Ами къде да отида? — хълцаше Деница, а после гласът ѝ стана конспиративен, тих. — Вече съм на булеварда, много е тъмно, страх ме е. Нали ще ме прибереш? Ти си ми най-близката тук, във Варна нямам друга душа…
Бианка вече ставаше от леглото, намяташе халата си и отиваше към кухненския бокс. Знаеше процедурата. Пусна чайника и започна да реже салам за сандвичи — беше го правила десетки пъти. Щом Дени се нахрани и се изприказва, докато ѝ оправя леглото в хола, истерията отшумява.
Отвори вратата точно когато Деница изкачваше последните стълби, разрошена, със спирала, размазана по бузите.
— Е? Какво стана пак? — попита Бианка, облягайки се на рамката. — Купила си нов часовник без да му кажеш, или пък поредния чифт обувки?
Деница спря да хлипа рязко. Очите ѝ се разшириха.
— Откъде знаеш? Обадил ли ти се е? Той ти каза ли?
— Никой не ми се е обаждал. Просто сценарият на вашата драма не е особено труден за предвиждане, звучи еднакво всеки път — въздъхна Бианка.
— И какво? — кипна мигновено Деница. — Трябва да търпя унижения ли?
— Общият бюджет унижение ли е? — повиши леко глас Бианка. — Не можеш ли да свикнеш да обсъждаш разходите? Ти не работиш, забрави ли? Той е твой мъж, макар и още да не сте подписали, и има право да знае къде отиват парите му.
— Ти го защитаваш! Този скръндза! И ми била приятелка! — очите на Деница святкаха гневно.
— Виж, не искам да се мешам в живота ти, но след като редовно се озоваваш в хола ми посред нощ, може би имам право на мнение — Бианка тикна чинията със сандвичи към нея. — Нали искаш да се омъжиш за него?
— Ами да… — Деница започна да дъвче шумно и да слуша с примирение.
— Тогава имай малко акъл. Човекът се съсипва от работа, носи пари, обича те. Намали малко претенциите си, бъди по-скромна…
— Аз ли съм немарлива? Ето, Цвети и Мони от квартала не слизат от моловете, купуват си каквото си поискат, ходят на масажи, на остров Бали…
— Чакай, чакай… — прекъсна я твърдо Бианка. — Тях ги гледат стари чичковци с дебели портфейли и кой знае още докога. А при теб имаш нормално момче, което се труди, а ти си решила, че си хванала милионер. Слез на земята и спри да му късаш нервите.
Деница мълчеше. Доизяждаше сандвичите, без да поглежда Бианка. След това стана пред огледалото в антрето, отметна назад русата си коса, погали се по ханша и попита натъртено:
— И къде другаде ще намери такава красота? Кога ли ще го науча да цени, че съм до него?
— Слушай, хайде да лягаме. На теб ти е нужно да му дадеш урок, а на мен ми се става рано за клиниката. Горкият Мартин, не знам как те търпи с тия вечни бягства и връщания.
— Ами точно това е смисълът — усмихна се самодоволно Деница. — Като се върна после, той е толкова мил, гушка ме, разрешава ми всичко, за да се сдобрим. Разбираш ли? Жената трябва да знае как да въздейства на мъжа… Цяла наука си е…
— Ще си докараш белята. Един ден може и да не те пусне обратно вкъщи. И на ангелите им свършва търпението — измърмори Бианка, докато лягаше.
— Къде ще ходи? — въздъхна Деница, обръщайки се към стената. — Момиче с моите данни не му е и сънувало. Трябва да е благодарен, че изобщо живея с него…
— Обаче май не бърза да ти предложи брак — прошепна Бианка, унасяйки се.
— Защото го е страх да не му откажа… ама ще си го наложа. Ще видиш, ще моли за прошка и ще ме води при нотариуса — отсече Деница с пълна увереност. — Но ти няма да разбереш, сама си вечно, не разбираш от мъжка психология…
После се прозя и млъкна. А Бианка вече спеше.
Седмица тя изкара в хола ѝ. Чакаше обаждания, извинения, но Мартин мълчеше. Явно този път, когато го нарече „стиснат селяк“ пред приятелите им на онази веранда в „Морската градина“, беше ударила твърде силно по егото му.
Бианка се прибираше след дълги смени в денталната клиника и с раздразнение слушаше новите аргументи за собствената правота на Деница. Но все пак мълчанието на съжителя ѝ започна да я притеснява. Сама да му звънне обаче, Деница нямаше смелост.
Един петък вечер Бианка излезе от клиниката и почти се блъсна в Мартин.
— Ти? — тя застина на тротоара.
— Здрасти, Биа.
Той я помоли да влязат за десет минути в кварталното кафене отсреща.
— И докога ще тичате при мен така? — попита го направо тя, докато сядаха на малка маса до прозореца. — Тя ме буди посред нощ, вади си душата, обижда ми се, когато я критикувам… сега и ти идваш…
— Няма при кого друг да отиде — сви рамене Мартин. — Майка ѝ е в Казанлък, и без това няма да я слуша. Ти си единствената, която всъщност ме подкрепя, нали?
Бианка го погледна уморено.
— И ползата от това? Не съм ви съдник. Честно казано, уморих се да бъда посредник в кавгите ви. Това, че живея сама, не значи, че къщата ми е общежитие за сърдити приятелки посред нощ. Жал ми е и за двамата. Но ти си по-големият, Мартине. Решавайте си семейните проблеми сами. На теб мога да го кажа. На Дени не мога да откажа като се появи разплакана на вратата.
Той я гледаше внимателно с леко тъжните си кафяви очи.
— Права си. И аз съм виновен пред теб. Свикнах, че при всеки скандал тя отива у вас. Спокоен съм, че е прибрана, а ти я храниш, поиш я, слушаш я, успокояваш я, вкарваш ѝ акъл… и тя се връща.
— Честно казано, изтощена съм — призна Бианка и погледна часовника си. — И сега ме чака, трябва да ида до супермаркета и да сготвя нещо. За кво ми беше всичко това?
— Хайде, ще те откарам с колата, и продукти ще напазаруваме заедно.
В големия магазин Бианка взе само най-необходимото, но Мартин настоя да добави щедро плодове, скъпи сладки и голяма кутия шоколадови бонбони.
— Защо толкова? — смути се тя. — Няма нужда, аз си получавам добра заплата като зъболекарка, не сме гладни. Не харчи излишно.
— Тя не ти е родна сестра, че да я храниш цяла седмица — отвърна тихо Мартин и преди да излязат, взе от щанда до касата голям букет с кремави рози. — Това е за теб. Извинявай за неудобствата.
Бианка влезе в апартамента с огромните торби. Деница веднага грабна букета и заби нос в розите.
— А цветята за какво?
Бианка въздъхна и разказа за срещата с Мартин.
— Аха! Казах ти, че трябва още малко да изчакаме и ледът ще се стопи! — извика победоносно Деница. — Изпратил е букет! Ама защо не се е качил горе? Страх ли го е?
– Всъщност, букетът е подарен на мен — каза тихо Бианка. Взе цветята от ръцете ѝ и ги постави в стъклена ваза на кухненската маса, която отдавна не беше виждала цвете. — За неудобствата.
— Какво?! — Деница я гледаше онемяла, докато Бианка вадеше кашкавали, салам, плодове и бонбони от пликовете.
— Да. Той купи всичко това. И сам го донесе до вратата.
— А ти защо не го покани? — Деница се задъхваше от възмущение. — За какви такива неудобства на теб цветя?! Или си ги измисляш, за да ме ядосаш? — тя се втурна към прозореца и видя как черният „Форд Фокус“ на Мартин бавно потегля от тротоара надолу към центъра.
— А защо смяташ, че не съм достойна за цветя и внимание от мъж? — попита Бианка, заставайки пред огледалото в коридора. Също като Деница преди седмица, тя прокара ръка през косата си и леко се усмихна. — И аз не съм грозна, може и на мен да харесат, нали така?
— Ах, его ти какво било! Зад гърба ми, значи! Възползвала си се от ситуацията! А аз, наивната глупачка! На нея си разкривам душата, всичко ѝ разказвам, плача ѝ! Змия! — с разтреперани ръце Деница навлече сакото си, грабна чантата и изхвърча от апартамента, тресвайки вратата.
Бианка стоеше до прозореца и бършеше сълзите си с върха на пръстите.
— Е, добре де… Хуморът ѝ го няма никакъв. Ревнива глупачка… Ама може би най-после ще поумнееш и ще спреш да бягаш от мъжа си. Мартин е добър, пак ще ѝ прости. Няма смисъл да кисне тук — прошепна тя на себе си и седна да пие чай.
Но след две глътки бутна чашата встрани и се разплака с глас.
Две седмици нямаше вест от Деница. Някъде дълбоко в себе си Бианка усещаше, че двамата гълъбчета са се сдобрили. Драмата приключи, влюбените са си у дома, и слава богу.
Но каква беше изненадата ѝ, когато в един студен вторник вечер видя Мартин да чака пред стоматологичната клиника. Отново държеше букет — този път от бели кали, любимите на Бианка.
— Е, хайде, поеми си дъх — измърмори си тя, приближавайки се. — Пак ли?
— Здравей — каза той меко. — Може ли да те изпратя?
Вървяха мълчаливо към паркинга, но после Бианка спря.
— Слушай, Мартине, какво пак има? Честно казано, изобщо не искам да участвам повече в това нещо. Така че, извинявай…
— Няма и да се налага вече — отвърна той спокойно. — Ти трябва на мен да простиш. От толкова време те тормози Дени.
— Ами приятелка ми е. Беше — поправи се тя и гласът ѝ стана съвсем тих. — Май много се обиди за цветята, поревнува, а аз не я разубедих. Каква глупост стана…
— Не беше глупост — прекъсна я Мартин и спря под жълтата светлина на уличната лампа. — Беше си съвсем вярно. Цветята са за теб. И ако ми позволиш, ще ти ги подарявам още. Много цветя… Само не отказвай, моля те.
Бианка го погледна объркано. После видя погледа му — мек, откровен, без следа от колебание. Този поглед не беше на човек, който търси посредник. Той ухажваше нея.
Тя рязко се дръпна назад и забърза към пешеходната пътека, едва не съборила един стол на близкото лятно кафене.
— Бианка, чакай! Колата ми е тук, ще те закарам! — Мартин я настигна на светофара и леко хвана ръката ѝ. — Моля те, чуй ме. Трябва да ти кажа. С Деница приключихме окончателно. Ти беше права. Трябваше просто да го реша веднъж завинаги. Онова нещо между нас отдавна не беше любов, бяха само претенции и скандали. Това не е живот. Аз вече не искам да бъда унижаван и захвърлян.
Той внимателно стисна пръстите ѝ и отново ѝ подаде букета, който тя беше забравила на масата при бягството си.
— Приключихте. Но защо точно аз? — Бианка го гледаше право в очите, опитвайки се да долови и най-малката сянка на лъжа.
— Защото ти си истинската. Най-добрата. Останалото ще ти го кажа после. Само ми дай време — той стисна ръката ѝ. — Малко време…
— Как ще погледна Дени в очите? — прошепна тя.
— Остави всичко на мен — отсече той твърдо. — Ти ми харесваш, Биа. Ти си истинска, неподправена, нежна. Не си като другите.
— Не го ли правиш нарочно сега, за да я накараш да ревнува? Ако е така, това е жестоко наистина…
— Ще ти докажа. Дай ми два месеца.
През следващите дни Мартин беше като часовник. Всеки ден я чакаше пред клиниката без значение дали валеше дъжд, или духаше вятър. Всеки ден свежи цветя. Без извинения, без обяснения, просто присъствие.
След седмица Бианка отстъпи и се съгласи на истинска среща.
Вечеряха в тих ресторант на самия бряг, с изглед към морето. После се разхождаха дълго по алеята на Морската градина, а когато стигнаха до входа на блока ѝ, Бианка усети как магнетична сила я тегли към него. Тя обаче се сдържа — само се усмихна, поблагодари и изчезна зад стъклената врата.
Още на третата им среща Мартин я целуна. Бианка просто се стопи в ръцете му, забравила всичките си страхове.
След два месеца Бианка и Мартин подписаха в общината. Никаква помпозна сватба — само кмета, кумовете и един тих обяд в ресторанта на хотел „Черно море“. Любовта беше пламнала така бързо и неочаквано и за двамата, че те нямаха търпение да започнат живота си заедно.
Единственото странно беше мълчанието на Деница. Никакви скандални обаждания, никакви драми, никакви заплахи. Чак по-късно обща позната разказа на Бианка, че Деница заминала за София, но преди това принудила Мартин да ѝ преведе пет хиляди лева — своеобразна неустойка за разбитото сърце, както сама се изразила. Там си намерила някакъв бизнесмен на средна възраст, който оценил младостта и хубостта ѝ.
А Мартин и Бианка бяха щастливи. Напрежението си отиде като махнато с ръка. Вечерите им бяха изпълнени с уют, смях и миризма на прясно изпечен хляб, който Бианка правеше всяка събота. Мартин не спираше да се хвали пред колегите си с жена си — скромна, грижовна и стегната, която никога не харчеше за глупости. Тя пък, въпреки че той можеше да я издържа, дълго отказваше да напусне клиниката. Остави работата си чак когато синът им се роди.
Бианка се чувстваше като преродена. Тя разцъфна — не просто защото Мартин ѝ купуваше красиви рокли и я водеше на почивки. А защото за първи път в живота си някой я обичаше точно такава, каквато беше.
Една нощ, докато бебето спеше, Бианка стана да пие вода. Преминавайки покрай огледалото в коридора, тя спря за секунда.
Съвсем случайно прокара длан по ханша си — същият жест, който Деница вечно правеше. После се засмя тихичко на отражението си, отметна коса назад и прошепна в мрака:
— А бе, кой да предположи…
В хола Мартин леко прошумоля с одеялото си и промърмори насън името ѝ. Тя се върна при него боса, сви се под топлата завивка и затвори очи. А навън морето тихо плискаше вълните си в брега под леката октомврийска луна.
