Той беше на седем, когато майка му го заведе в дома. Пътуваха с автобус от Копривщица до Пазарджик близо два часа, по разбит път, покрай тютюневи ниви и изсъхнали царевичак. Той седеше до прозореца и опираше чело в студеното стъкло. Майка му мълчеше през целия път. В скута си държеше вързоп с дрехите му — две ризи, чорапи, вълнено елече, плетено от баба му преди да умре.
Домът беше сива тухлена сграда на края на града, с олющена ограда и една акация до портата. В коридора миришеше на зелева чорба, хлорна вар и сапун за пране. Подът беше измит до жълто. Възпитателката — жена на около петдесет, с очила и стегнат кок — взе вързопа, записа нещо в тетрадка, хвърли поглед на детето и на майка му. Без особен интерес. Виждала беше десетки такива сбогувания.
— Хайде, сбогувай се — каза майка му.
Той я гледаше. Висока, слаба, с изпити скули и тъмни очи. Кърпата й се беше свлякла на раменете. Лицето — уморено, но без сълза, без трепет в гласа.
— Мамо, ще дойдеш ли?
— Ще дойда.
— Кога?
— Скоро.
Целуна го по челото — кратко, почти формално — и тръгна по коридора, без да се обръща назад. Вратата хлопна. Стъпките заглъхнаха на стълбите отвън. Той гледаше през прозореца как гърбът й, изправен, в сивата кърпа, се отдалечава към спирката. После автобусът потегли. И вечерта заваля първият сняг за годината.
Тя не дойде нито веднъж. Нито на Коледа, когато на другите деца носеха пакети с локум и портокали. Нито за рождените му дни — осем, девет, десет години. Нито в дните за свиждане, когато коридорите се пълнеха с чужди майки и бащи с торби, а той седеше сам в спалното и гледаше стената. Писма нямаше. Пратки — никакви.
— Майка ти е заета, ще дойде по-късно — казваха възпитателките, без да го поглеждат в очите.
После престана да пита.
Годините минаваха еднакво: ставане в седем, гимнастика, закуска — рядка каша, филия с маргарин през ден, — училище, обяд, тих час, вечеря, отбой. На дванайсет за пръв път се сби — по-големите му отнеха един кроасан, който готвачката му беше пъхнала тайно. Счупиха му носа. Не заплака. Изтри кръвта с ръкав и пак се хвърли срещу тях. Пребиха го повторно, но кроасана не отстъпи.
На четиринайсет разбра нещо просто: няма на кого да разчита. Има само себе си, две ръце и глава на раменете. Учеше не защото обичаше учението, а защото го смяташе за единствения си билет навън. Завърши с отличие, замина за Пловдив, влезе в техникум, после в университет. Живееше в общежитие, товареше камиони нощем, пазеше строителни obекти, метеше дворове. Слаб, жилав, с вечно гладен поглед — вървеше напред. Падаше, ставаше и пак вървеше.
Времената бяха тежки, но той не пиеше, не се шляеше. Работеше. Първо като бригадир в строителна фирма. После отвори собствена — ремонти и довършителни работи. После склад за строителни материали. После верига магазини за строителна техника из цяла Южна България. На четиридесет вече имаше двуетажна къща над язовир Батак, добра кола, сметка в банката с шест нули. Всичко, за което не бе смеел да мечтае като седемгодишно момче в общото спално — беше се сбъднало.
Жена нямаше. Не умееше да се доверява. Опитвал беше — не се получаваше. Прекалено дълго беше сам. Свикнал беше така.
И една сряда следобед на вратата се позвъни.
Отвори сам. На прага стоеше възрастна жена — прегърбена, с избеляла кърпа на главата, с палто, твърде голямо за крехкото й тяло. Лицето — набраздено, потъмняло от слънце, с хлътнали бузи. Но очите — тях позна веднага. Същите. Майчините.
— Здравей, Николай — каза тя. Гласът й беше пресипнал, начупен. — Дойдох.
Той мълчеше.
— Може ли да вляза?
Отстъпи встрани, пусна я в къщата. Тя влезе неуверено, оглеждайки се — дървени стълби, паркет, камина в хола. Топло, чисто, миришеше на дърво и кафе прясно смляно. Седна на самия ръб на стола. Не си свали палтото. Седеше като на изпит.
— Кафе? — попита той. Гласът му беше равен.
— Не. Няма да се бавя.
Седна срещу нея. Мълчеше. Чакаше. Тя мачкаше края на кърпата в ръцете си дълго, преди да заговори.
— Николай… Пари ми трябват. Много.
— Колко?
— Двайсет хиляди лева. Покривът тече, печката е за смяна, а и… дългове имам към общината.
Гледаше я. Двайсет хиляди за него отдавна не бяха сериозна сума. Дребен разход. Но не в парите беше въпросът.
— Двайсет хиляди — повтори той.
— Да. Знам, много е. Но ти си… ти си богат. Цялото село знае. Магазини имаш, коли… Нима на майка си ще откажеш?
— На майка — повтори той. Думата звучеше чужда. Празна, като чуждо палто.
Тя застина. Усети леда в гласа му. Ръцете й спряха да мачкат кърпата.
— Ти…
— Чакай — каза той.
Стана, отиде до сейфа в ъгъла на кабинета. Извади пачка банкноти — двайсет хиляди лева, нови, още в банкова лента. Сложи ги пред нея, точно, подредено. Тя посегна.
— Почакай — каза той пак.
Извади от една папка лист, изписан на ръка. Постави го до парите.
— Какво е това?
— Сметка — каза той. — За последните трийсет и една години.
— Не разбирам.
— Пресметни сама. Остави ме на седем години в дома в Пазарджик. Десет години живях там. През това време не дойде нито веднъж, не изпрати нито стотинка, нито писмо, нито пратка. Държавата ме хранеше, обличаше, лекуваше. Пресметнах колко е струвало това. С лихва за инфлация през годините. Прибавих и морални щети.
Тя мигаше, гледаше цифрите.
— Тук пише почти двеста хиляди лева — каза той. — Значи не аз ти дължа двайсет хиляди. Ти ми дължиш сто осемдесет. Ето предложението: аз задържам парите обратно, а ти в замяна прехвърляш на мое име къщата в Копривщица. Онази, в която ме остави. Дадено?
Тишината беше по-страшна от коридора в дома преди трийсет години. Чуваше се само капещ кран в кухнята и часовникът на полицата над камината.
Тя гледаше него, после парите, после сметката. Ръката, протегната към пачката, бавно се отдръпна.
— Ти… шегуваш ли се?
— Не. Това е счетоводство. Ти дойде за пари. Аз говоря делово. Като в бизнеса.
— Родих те — каза тя, гласът й трепереше. — В мъки те родих. Девет месеца те носих. А ти ми говориш за сметки?
Не отговори. Отиде до прозореца. Стоеше и гледаше двора — старият бор се люлееше от вятъра, от язовира лъхаше влага.
— Николай — каза тя. — Не можех. Наистина не можех. Бях сама. Без мъж, без покрив. Работех за жълти стотинки, самата аз нямах какво да ям. Мислех, че в дома ще ти е по-добре. Сит, облечен…
— По-добре — повтори той, без да се обръща. — Знаеш ли какво ми правеха по-големите? Как ме биеха, как ми отнемаха храната? Как плачех нощем в възглавницата, за да не ме чуят, и те чаках? Всяка Коледа те чаках. Всеки рожден ден. Десет години, мамо. Десет години.
— Страхувах се — прошепна тя.
— От какво?
— Че ще ме питаш защо съм те оставила. А аз нямах отговор. Нямах, разбираш ли?
Обърна се. Погледна я. Лицето й беше мокро, сълзите се стичаха по дълбоките бръчки, по хлътналите бузи. Кърпата се беше свлякла напълно. Седеше — жалка, стара, пречупена. И все пак чужда.
— Знаеш ли кое е най-страшното? — каза той. — Не съм ти ядосан. Вече не. Гневът мина отдавна, някъде на двайсет години. Просто не знам коя си. Не те помня. Помня само гърба ти в сивата кърпа, докато вървеше по коридора онзи ден. Това е всичко, което остана от теб. Един гръб, трийсет и една години пред очите ми. А сега седиш тук и те гледам, и не разбирам какво искаш. Пари? Любов? Прошка? Какво?
Тя мълчеше. Плачеше.
Отиде до масата, взе пачката пари, бутна я към нея.
— Вземи ги. Смени печката, оправи покрива. Двайсет хиляди не са нищо за мен. Само повече не идвай.
Тя взе парите. Ръцете й трепереха.
— Ще дойда — каза тихо. — Но не за пари. За теб ще дойда.
— Късно е — каза той.
Стана бавно, тежко. Закопча палтото. Погледна го дълго, с мокри очи. И тръгна към вратата. И пак — гърбът. Сега прегърбен, стар, но същият. Гърбът на майка, която си тръгва.
Вратата хлопна. Стъпките заглъхнаха отвън.
Остана сам. Седна зад бюрото. Погледна сметката. Смачка листа. Хвърли го в камината. Драсна клечка кибрит. Хартията пламна и изгоря за половин минута. Остана само пепел — лека, почти без тегло.
Седеше и гледаше огъня. Навън се сгъстяваше здрач, вятърът огъваше бора над язовира. В къщата беше тихо — толкова, че чуваше собствения си пулс.
На другата сутрин се обади в Копривщица. Разпита се откъде да намери адреса, в какво състояние е покривът, печката, комина. След седмица пред къщата й спря камион. Бригада работници разтовариха греди, керемиди, тухли, чували цимент.
Тя излезе на прага.
— Кой ви праща?
— Не ни е позволено да казваме.
— Позволено ви е — каза тя. — От сина ми ли е?
Бригадирът се замая. Кимна.
Тя стоеше и гледаше как мъжете разтоварват материалите. После се прибра. През прозореца се виждаше как сяда на пейката до печката и мълчи дълго.
А той в това време стоеше в кабинета си, гледаше през прозореца язовира, бора, сивото небе над Батак. И мислеше — не за парите, не за бизнеса. Мислеше, че човек може да има две майки. Едната — тази, която го е родила и оставила. Другата — тази, която живее в паметта и всяка нощ върви по дългия коридор на дома, без да се обръща назад.
Не знаеше дали може да прости на първата. Нито дали може да забрави втората.
Три месеца по-късно куриер донесе плик до кабинета му — нотариален акт от Копривщица, с подпис на майка му, преотстъпващ дворното място и къщата на общината, "за детски център, ако синът ми не я иска". Той прочете документа два пъти. Извади чекова книжка, преведе сто хиляди лева на сметката на дом за деца в Пазарджик — същия, където беше живял. Позвъни на счетоводителката си и продиктува едно изречение за банковия превод: "На името на всички деца, чиито майки не са дошли."
Телефонът в антрето звънна същата вечер. Не вдигна.
