Мъжът ми каза, че без него съм загубена. Не спорих — просто направих всичко по моя начин
— Отмених майстора и доставката на тръбите — съобщи ми Николай, докато стоях с гръб към него и миех чаша в кухнята. — Ще поседиш един уикенд без вода и ще разбереш кой е мъжът в тази къща.
Каза го така, сякаш не беше спрял водопровода на вилата, а беше лишил малко княжество от достъп до река.
Обърнах се бавно.
Той стоеше в коридора с пътна чанта в ръка, с изпънати рамене и с онова изражение, което си слагаше винаги, когато беше сменил крушка или беше завил винт. В неговия свят всяка дребна поправка беше подвиг, достоен за паметна плоча.
— Отивам при мама — продължи той. — Да си почина от вечните ти молби. Пробвай сама да решиш един “мъжки проблем”. Животът ще те научи да цениш човека, който държи тази къща.
Погледнах го. После погледнах клетката до прозореца.
Вътре стоеше Пуаро — нашият сив жако, папагал с памет на нотариус и характер на прокурор. Той беше научил много фрази от Николай. За съжаление, най-точно научаваше най-глупавите.
Пуаро наклони глава и изграчи с гласа на мъжа ми:
— Без мен сте заникъде!
Николай се намръщи.
— Тая птица е станала нахална като теб.
— Поне не надценява фитингите — казах тихо.
— Какво?
— Нищо. Лек път.
Той очакваше да се разплача. Да започна да моля. Да кажа: “Ники, недей, как ще се оправя без вода?” Очакваше да разбера най-после, че една жена без мъж до счупена помпа е като чадър в буря — има форма, но няма полза.
Само че аз бях уморена от неговата незаменимост.
Уморена от това всяко нещо, което правеше, да се превръща в спектакъл. Ако занесеше чувал цимент до гаража, три дни говореше за кръста си. Ако извикаше майстор, после обясняваше как без неговите “контакти” всичко щяло да се разпадне.
Николай хлопна входната врата и замина при майка си, госпожа Райна, която от години го наричаше “моето златно момче” и мен — “жената, която не знае какво има”.
Когато колата му изчезна зад завоя, аз седнах пред компютъра.
Исках само да намеря телефона на майстора, когото беше отменил. Но Николай беше забравил да затвори страниците.
Първо видях отменената поръчка: помпа, тръби, връзки, филтър, доставка. Цената беше такава, сякаш на нашата вила край Пазарджик щяха да строят водоснабдяване за хотел.
После видях отворения чат с неговия приятел от казармата — Слави, собственик на строителен магазин.
Съобщението от Николай беше кратко:
“Нека Елена поседи два дни без вода. После ще се съгласи на всяка цена. Пиши помпата по-скъпо, ще го оправим”.
Прочетох го два пъти.
После трети.
Не ме заболя веднага. Първо ми стана студено.
Той не просто искаше да ме “научи”. Искаше да ме унижи. Да ме остави без вода, после да се върне като спасител и да източи от семейната сметка почти три пъти повече от реалната цена.
Същият човек, който ми обясняваше, че “държи къщата”, беше готов да я ограби заедно с приятеля си.
Е, щом щеше да има урок, нека да е пълен.
За два часа намерих склад във Велинград с директни доставки. Помпа, тръби, връзки — всичко налично. След още десет минути намерих майстор в местна група. Бай Димо. Хората пишеха, че бил точен, честен и не говорел много. Това последното ми звучеше като музика.
— Мога в събота сутрин — каза той по телефона. — Само да има някой да отвори.
— Ще съм там.
— Мъжът ви?
— На обучение по собствена важност.
Бай Димо помълча.
— Ясно. Ще взема и резервни части.
В събота сутрин вилата миришеше на мокра трева и лятна прах. Камиончето със стоката пристигна в осем и половина, бай Димо — в девет. До обяд старата помпа вече лежеше разглобена на плочка до кладенеца.
— Знаете ли какво ѝ е било? — попита той.
— Сигурно “неподлежащ ремонт”, както каза Николай.
Бай Димо изсумтя.
— Контакт. Хлабав. Десет минути работа. Но новата е по-добра, ще я сложим. Старата, ако не ви трябва, ще я взема за части. Ще ви дам сто лева.
Почти се разсмях.
Мъжът ми три месеца беше повтарял, че “без сериозна инвестиция няма вода”. Сериозната инвестиция се оказа контакт за стотинки и много мъжка гордост.
До края на деня системата работеше. Водата течеше силно, чисто, радостно. Измих прозорците, полях доматите, напълних бидона. Просто защото можех.
В неделя към пет следобед наредих на масата на верандата всички документи: фактури, гаранции, касови бележки, офертата от Слави, моята реална поръчка и разпечатания чат.
Пуаро беше на прозореца и репетираше:
— Главата замина! Водата дойде!
Точно в шест портата изскърца.
Първа влезе свекърва ми Райна. Беше облякла най-официалната си жилетка, явно за да присъства на моето поражение. След нея вървеше Николай, със сериозна физиономия на човек, който идва да вдигне руините след бедствие.
— Еленче — започна Райна с меден глас, — разбра ли сега, че мъжът в къщата е глава? Ники цял уикенд се тревожеше. Казвах му: остави я, синко, нека види какво значи без теб.
В този момент от външния кран, който нарочно бях оставила леко отворен, весело закапа вода.
Николай спря.
— Какво е това?
— Вода — казах. — Явно не знаеше, че идва и без благословия.
Пуаро изкрещя:
— Без мен сте заникъде! Главата замина! Водата дойде!
Райна се прекръсти.
— Това птиче все повече ме плаши.
— Има защо — казах. — Заповядайте. Ще гледаме документи.
Николай пребледня още преди да седне.
Поставих пред него двете оферти.
— Това е твоята поръчка през Слави. Четири хиляди и осемстотин лева. Това е моята поръчка от склада. Хиляда и седемстотин. Това е трудът на майстора. Това са сто лева за старата помпа, която била “умряла”, но се оказа с разхлабен контакт.
Свекърва ми изгледа сина си.
— Ники?
— Тя не разбира. Това са различни материали.
— Не са — казах. — Проверих моделите. Серийните номера. Гаранциите. Единственото различно е апетитът ви.
— Как смееш да ми ровиш в разговорите?
— Как смееш да пишеш “нека Елена поседи два дни без вода”? — попитах. — Да продължа ли на глас?
Лицето му стана червено.
— Исках да ти покажа, че не всичко става с щракване на пръсти.
— Не. Искаше да ме направиш зависима. И да спечелиш от това.
Райна мълчеше. За първи път не ме прекъсна. За първи път не каза, че “жената трябва да е по-мека”.
Пуаро реши, че моментът е подходящ, и изграчи с гласа на Николай:
— После ще се съгласи на всяка цена!
Свекърва ми седна тежко на стола.
— Това ти ли си казал?
Николай отвори уста, после я затвори.
Тогава аз свалих брачната халка и я сложих до фактурите.
— Няма да правя сцена. Няма да крещя. От утре имаме отделни сметки. Ти връщаш в семейния бюджет разликата, която се опита да източиш. И ако още веднъж чуя, че без теб ще пропадна, ще ти помогна да проверим кой от нас всъщност държи тази къща.
— Ти ме заплашваш?
— Не. Слагам граница. Разликата е огромна.
Райна стана.
— Ники, тръгваме.
— Мамо!
— Тръгваме — каза тя по-твърдо. — Аз може да съм те хвалила твърде много, но не съм те учила да мамиш жена си.
Това ме изненада повече от всичко.
Те си тръгнаха мълчаливо. Николай не хлопна вратата. Може би за първи път разбра, че шумът не е сила.
Аз останах на верандата. Водата капеше от крана. Вечерното слънце падаше върху доматите. Пуаро чистеше перата си и изведнъж каза с моя глас:
— Елена ще се оправи.
И аз се засмях.
Не от радост. От освобождение.
Не знам дали един брак може да се поправи като помпа. Понякога причината е малък контакт. Понякога цялата система е гнила. Но знам едно: човекът, който постоянно ти казва, че без него си нищо, не те пази. Той пази властта си над теб.
Водата на вилата тече и до днес.
А аз вече не моля за това, което мога да реша сама.
Защото незаменимите хора често се оказват просто хора, които са те убедили да не проверяваш цените.