# Четири оплаквания
Дъждът шибаше по ламаринения перваз откъм морето. Миро избърса крака в изтривалката, свали мокрото си яке и го остави да капе на закачалката в коридора. Нещо не беше наред. Или по-скоро — нещо беше твърде наред. Прекалено чисто.
Раницата я нямаше. Маратонките под огледалото — и тях ги нямаше. Зарядното, което опъваха до прозореца всеки път — сгънато и прибрано. Апартаментът беше празен.
Миро мина през хола, прокара пръсти по масата. Спря се в кухнята. На масата, притиснато със старата медна солница на баба му, стоеше листче.
Преди две седмици. Сестра му Светла позвъни точно когато Миро редеше инструментите в гаража.
— Миро, моля те… Божо има семинар във Варна. Технически университет. Ще е само седмица. Не може да спи в общежитие, там е мръсно. Ти имаш празна стая.
— Добре, Светле. Да заповяда.
После Миро закачи слушалката. Племенникът беше на двадесет. Приличаше на майка си — тъмен, висок. Последният път беше на погребението на баща им, сякаш беше вчера.
Подготовката отне два дни. Вечерта отиде до „Кауфланд" в „Базар Левски". Купи най-скъпото кафе — пакет „Лаваца Оро", 250 грама, 14.50 лева. Взе още яйца, сирене, хляб, пастет. За интернета позвъни на оператора.
— Искам да вдигна скоростта.
Предложиха му пакет за 45 лева на месец. Старият му беше 20.
— Добре, пуснете го — каза той.
Стаята я пренареди. Сложи чисти чаршафи, които държеше в горния шкаф. Извади одеялото на дядо си от раклата, за да не му е студено. На старото желязно легло имаше и силиконови подложки под чаршафа — купени още когато баба му боледуваше — и Миро ги остави, за да не скърца пружината нощем.
Божо пристигна в понеделник. Слезе от таксито с лаптоп в ръка и две раници. Почти не го погледна.
— Здрасти, чичо Миро. Къде е стаята?
— Вляво, в дъното.
После поиска паролата за вай-фай, каза „мерси" и затвори вратата.
Първото оплакване дойде на втория ден. Миро ставаше в пет и половина, за да е на смяна в пристанището в шест. Смилаше кафето тихо, с ръка върху мелничката, за да заглуши звука. Обуваше гумените боти на стълбището, не в коридора.
— Чичо Миро, много си шумен сутрин. Чувам те как ходиш. Не мога да спя.
Миро се усмихна виновно. Купи си чехли с мека подметка. Опита се да стъпва на пръсти.
Второто оплакване: „Диванът е като камък. Не мога да се наспя." Това беше диванът на покойния му баща. Масивен, с висока дървена облегалка. „На века е направен", казваше дядо му.
Третото: „Кафето е боза. Аз пия само специални зърна."
Четвъртото: „Интернетът лага. Не можеш ли да платиш за нормален?"
Миро не отговаряше. Вечер, след работа, правеше вечеря за двама. Божо не излизаше от стаята, ядеше сам с чинията пред компютъра. Веднъж Миро намери хвърлен хляб в кофата, защото бил „с глутен".
В неделя Миро се върна от една аварийна смяна. Апартаментът беше празен. Подозрително чист. Божо беше тръгнал, без да каже довиждане.
На масата в кухнята го чакаше листчето. Миро го взе. Линован лист, изтръгнат от тефтер. Почеркът беше равен, компютърен.
„Кафе — лошо. Вай-фай — слаб. Диван — твърд. Сутрин — шумно. Имам още няколко семинара във Варна, ако искаш да идвам, готви се по-добре."
Миро прочете няколко пъти. Не беше ядосан. Ръката му спря върху солницата, пръстите обхванаха студения метал и не я пуснаха дълго.
Взе телефона. Обади се на Божо. Чакаше. Свързаха се.
— Божо, прочетох ти бележката.
— А, да. Казвам си го направо, без да те лъжа. Мама винаги ми казва, че съм прекалено директно момче.
— Директно е да кажеш „благодаря". Всичко друго е грубо.
— Е, не можеш ли да понесеш истината? Нали не си дете? Обратната връзка е полезна.
Миро пое дълбоко въздух. Не повиши тон.
— Не, добре. Просто запомни, че живя седмица като в хотел. Безплатно.
Светла звънна след половин час. Гласът ѝ беше тревожен.
— Миро, не се сърди. Ти знаеш какъв е Божо. Той е умен, различен. Казал ти е каквото мисли, защото го е грижа за теб. Не иска да те обиди.
— Светле, не го учиш как се благодари. Ти го учиш да бъде прав.
— Ах, стига! Не сме ли семейство? Баба ти и дядо ти как са ни възпитали? Да си прощаваме.
— Светле, няма да му се сърдя. Просто няма да го поканя отново.
Затвори телефона.
Миро отиде до кухнята. Взе пакета кафе „Лаваца" — отворен, наполовина изгребан с лъжичката, която стоеше вътре още от първата сутрин. Прегъна фолиото отгоре, притисна го, за да не изветрее. После отиде до гаража, взе ключовете. Слезе до втория етаж. Позвъни на съседката, баба Йорданка.
— Заповядай, лельо Йорданке. Скъпо е. Но на мен не ми трябва.
Старицата го погледна с недоумение.
— Какво му е, бай Миро? Кой го е бъркал?
— Никой. Просто знам къде му е мястото.
Качи се горе. Влезе в стаята. Свали силиконовите подложки изпод чаршафа и ги остави на пода. Сгъна одеялото на дядо си здраво и го бутна в гардероба. Извади ключа от вратата, заключи я и го сложи в чекмеджето, под старите фактури за ток.
След това вдигна телефона. Набра номера на интернет оператора.
— Добър ден. Искам да върна абонамента си на стария план. Най-бавния. Да, точно така. Двайсет лева. Не ми трябва по-бърз.
Спря се. Изчисли наум: спестяваше по 25 лева на месец. Триста лева на година. Ще ги пусне нанякъде, където няма да ги хване никой — може би за котките в „Аспарухово".
Накрая взе листчето от масата. Сгъна го на четири — четирите оплаквания вътре, като в плик. Обърна го. Написа на гърба с един син химикал: „Платих ти семинара. Хотелът е затворен."
Отвори чекмеджето под солницата, бутна листчето под стария си бележник и го затвори докрай, докато механизмът щракна.
Седна на стария диван. Беше твърд, точно както го помнеше от детството си. Затвори очи. Вятърът блъскаше капките по стъклото, на равни удари, като чукче.
