Задухата в пловдивската кухня беше нетърпима, въпреки открехнатия прозорец. Ноемврийската мъгла се просмукваше през мрежата и веднага потъваше в гъстия дъх на свинско с праз лук и картофи на фурна — ястие, което ухаеше на половин квартал, а на мен ми беше тръпчиво в устата. Стъклата на прозореца бяха запотени до средата.
— Магда, само те моля, без сцени тази вечер — каза Мартин, докато търкаше нервно някаква невидима точица от плота. — Йордан и Вероника ще дойдат да вечеряме. Просто семеен разговор.
Обърнах се бавно от мивката и го погледнах през рамо. Вътрешно вече броях до десет.
— И по каква неотложна работа ги приемаме този път? Пак ли им трябва гаражът на баща ти за склад на някакви съмнителни стоки? Или просто хладилникът им е празен и са решили да напълнят нашите хладилни чанти?
— Ах, стига бе, Маги! — плесна с ръце той. — Още не са дошли, а ти вече си настръхнала като таралеж. Йордан ми е брат, в края на краищата.
— Брат, който се появява два пъти в годината. Веднъж през януари, да му дадеш пари за данъка на колата, и веднъж през есента, да му оправиш бойлера. Календарът не лъже, Мартине. Днес сме двайсет и втори ноември. Познай кое му е счупено този месец.
Той се намръщи, отпи глътка бира и не отговори. Почукваше с пръст по ръба на чашата, гледайки някъде към коридора. Знаех, че мълчанието му е признание. Просто не искаше да си го признае пред себе си.
Приготвих масата в хола. Не беше пиршество, но беше щедро: гювечета с гъби и кашкавал, салата от печени чушки с чесън и магданоз, хрупкав домашен хляб. Надявах се поне храната да запълни неловките дупки в разговора.
Те пристигнаха точно в осем без десет. Вероника влезе първа, огледа коридора ни с поглед на инспектор по хигиената и дори не свали високите си токчета. Йордан се шмугна зад нея и веднага се насочи към миризмата на гювечетата, подминавайки тоалетната.
— Е, вие тук сте като в ресторант бе, хора! — възкликна той, пъхвайки салфетка в яката на ризата си. — Браво на снахата!
— Благодаря, Йордане — постарах се да се усмихна топло. — Заповядайте.
Вероника бутна чинията с печените чушки с върха на вилицата, сякаш проверяваше дали са живи.
— О, това с печено ли е? Аз не мога такова. Стомахът ми се дразни от люто. И чушките са ми тежки.
— Тогава си вземи от гювеча — предложих спокойно, навивайки си кичур коса около пръста. — Няма нищо люто, кълна се.
Тя въздъхна театрално и си сипа само ориз от ръба на гювечето, като внимаваше да не докосне гъбите. Йордан вече ядеше шумно, разказвайки на Мартин за някакъв бизнес проект с внос на употребявани гуми от Гърция. Думите му се лееха, като рекламен клип от деветдесетте — обещаваха златни планини, но без нито един конкретен детайл.
Изведнъж Вероника остави вилицата с рязко дрънчене върху порцелана.
— Сухичко ми се струва това месо, Магдалено. Малко сос не му стига. Ти в какво го пече? С вода ли?
Стиснах зъби. Познавах този номер. Тя винаги започваше с храната, за да установи някакво изкривено надмощие.
— Пече се в собствен сос, Вероника. С малко бяло вино. Ако ти е сухо, си сипи минерална вода. Каната е пред теб.
Тя присви очи. Мартин и Йордан се спогледаха — онова бързо, мъжко споглеждане, което казва "ей сега ще стане".
— И така — прекъсна неловката тишина Мартин, изтривайки уста със салфетка, — с Йордан поговорихме по телефона онзи ден. Има малък проблем с наема им. Хазяинът им продава апартамента и те трябва да се изнесат до края на седмицата, а новият наем ще е свободен чак след два месеца.
Замръзнах. Вилицата ми увисна във въздуха с парче хляб на нея.
— И?
— И сме говорили с Йордан — продължи Мартин, без да ме гледа, — че могат да останат тук временно. В гостната. Само докато се оправят. Няма смисъл да хвърлят пари за квартира под наем за два месеца, когато при нас има толкова място.
— Говорили сте, значи? — повторих бавно, усещайки как топлината от печката се превръща в задушаваща вълна.
— Ами да, ние просто…
— Ти и Йордан. Вие двамата. С моя дом. Без мен.
— Маги, моля те, не започвай…
— Не, Мартине. Аз не започвам. Аз просто питам: кога точно планираше да ме информираш, че превръщаме хола си в общежитие? Може би утре сутринта, когато видя куфарите им пред вратата?
Вероника се облегна на стола си с победоносна усмивка, явно очаквайки представлението. Йордан се правеше, че много внимателно дъвче.
— Та това е само за два месеца! — повиши тон Мартин. — Какво толкова? Ти цял ден си на работа, аз съм на смени, къщата си стои празна!
— Къщата не е празна, Мартине. Къщата е пълна с моя живот. С моя ред. С моята почивка след дванайсетчасови дежурства в болницата. И с моето право да решавам кой прекрачва прага й и за колко време.
— Не мога да повярвам, че си толкова егоистична! — той тресна длан по масата и чашите подскочиха. — Нали сме семейство?
— Семейство ли? — изправих се бавно, опирайки длани на покривката. — Вероника, преди десет минути каза, че гозбата ми е суха и безвкусна. Миналата Коледа ти нарече подаръка ми "евтинджос". Когато Йордан разби служебната кола на баща ми, дори не се извинихте, а поискахте още пари за глобата. Какво семейство сте вие, освен по кръвна линия, която използвате като кредитна карта?
Настъпи гробна тишина. Вероника пребледня, устните й се свиха в тънка, бяла черта. Йордан остави вилицата с трясък.
— Това беше обида! — изсъска тя.
— Не, обидата е да третираш снаха си като сервитьорка в собствения й дом — отвърнах, без да й мигна. — И така, Мартине, нека бъдем пределно ясни. Този апартамент го купих с парите от продажбата на вилата на баба ми в Родопите. Той е мой. По закон. Ако искаш да подслоняваш брат си и съпругата му, направи го в твоя собствен имот. Или отиди да живееш с тях под наем. Но тук, в този хол, няма да спи никой, който ме смята за мебел.
Мартин ме гледаше втрещено, с полуотворена уста. Очите му пробягаха по лицето ми, после се спряха на брат му, после на Вероника. Пръстите му бавно се отпуснаха върху покривката и той се отпусна назад в стола, сякаш нещо тежко най-сетне беше паднало от раменете му.
— Хайде, Йордане, да си ходим — сопна се Вероника и рязко стана, закачайки покривката с колана си. Чаша с вода се преобърна и локвата бавно заля чинията с недоядените гювечета. — Тук очевидно не сме добре дошли.
— Стойте на масата — заповяда тихо Мартин. Гласът му вече не трепереше. Беше равен и леден.
Всички замръзнаха.
— Йордане — обърна се той към брат си, — аз те обичам. Ти си ми брат. Ще ти помогна с каквото мога. Ще ти дам пари за депозита за нова квартира. Ще ти помогна да си преместиш багажа с моя бус. Но да те доведа в дома на Магдалена, след начина, по който жена ти се държа с нея тази вечер и всеки друг път преди… Това няма да стане. Не е честно.
Вероника отвори уста да каже нещо остро, но Йордан я сграбчи за лакътя. Може би за първи път в живота си.
— Разбрах — измърмори той, гледайки в покривката. — Добре.
Те си тръгнаха за по-малко от три минути. Вратата се хлопна тежко. Мартин остана седнал. Не помръдваше. Само гледаше разлятата вода, която бавно капеше от масата върху килима.
— Беше права — каза накрая той, когато се наведох да попия локвата с кърпа. — За всичко. За всеки път.
Не отговорих веднага. Изстисках кърпата над мивката, чувайки как кранът кънти в тишината.
— Не исках да те поставям между мен и брат ти — казах тихо. — Но повече не можех да бъда невидима. Не и в собственото си огледало.
Той стана, приближи се и ме прегърна силно през кръста, заравяйки лице в рамото ми. Беше топъл и уморен. Не каза нищо повече. А и нямаше нужда.
Няколко дни по-късно, от свекърва ми научих, че Йордан и Вероника се скарали зверски още във входа пред апартамента ни. Тя крещяла, че не можела да повярва в какво простовато семейство се е омъжила, а той й отвърнал, че нейният остър език им е струвал повече пари и покрив, отколкото всичките му провалени бизнес начинания, взети заедно.
В събота сутрин, двайсет и три дни по-късно, Мартин ме събуди с кафе в леглото и с необичайна, предпазлива усмивка.
— Обади се Йордан — каза той.
Замръзнах, приготвяйки се за лоши новини и нови молби. Навън валеше дребен, леден дъжд и первазът потракваше от капките.
— Беше някъде към девет и половина. Каза, че двамата с Вероника говорили дълго снощи — Мартин остави чашата на нощното шкафче и седна на ръба на леглото. — Пита дали можем да отидем у тях другата неделя на вечеря. Вероника щяла да направи пълнени чушки с кайма и ориз. Искала да се извини, така каза Йордан. Макар че, доколкото го познавам, думите са му излезли през зъби.
Погледнах го над ръба на чашата си с кафе. В очите му нямаше триумф. Имаше облекчение. Същото облекчение, което усетих и аз, когато оставих чашата на пода и протегнах ръка да покрия неговата.
— Добре — казах. — Но само ако този път готви тя.
Той се засмя с глас и целуна челото ми.
