Петя стоеше неподвижно насред кухнята, стиснала телефона в ръка. Чувстваше как кръвта бавно се оттегля от лицето ѝ.
— Петя, парите от спестовната сметка ги похарчих аз.
Мъжът ѝ Камен остави ключовете на масата, събу си обувките и едва тогава я погледна.
— Мама има кръгла годишнина и вече платих круиза.
— Моля? Какъв круиз? — гласът на Петя прозвуча странно, сякаш отдалеч.
— Средиземноморски. Десет дни. Тръгват с леля Данчето след две седмици.
Петя усети как в гърдите ѝ нещо се свива. Две години. Две години спестяваха за ремонт на жилището. Детската стая още беше празна, боядисана в бяло, чакаща бебето, което планираха до две години. Петя се беше отказала от кафетата с колежките, от нови дрехи, от почивки. Камен сам беше казал:
— Сега ще стиснем зъби, а после ще имаме всичко.
— Колко? — прошепна тя.
— Какво колко?
— Колко пари даде за круиза, Камене?
Той се намръщи, засегнат от тона ѝ.
— Петдесет хиляди лева.
Числото увисна във въздуха като присъда. Петдесет хиляди. Толкова бяха събрали за две години лишения. Цялата сума.
— Всичките пари? — Петя се облегна на плота, коленете ѝ омекнаха.
— Не всичките. Останаха две хиляди и нещо.
— Две хиляди…
— Петя, моля те, не започвай. Майка ми навършва седемдесет. Веднъж се живее.
— А ние кога ще заживеем? Когато тя стане на осемдесет? На деветдесет?
Камен въздъхна шумно, с вид на човек, принуден да обяснява елементарни неща.
— Парите не са всичко. Ще ги изкараме пак. А майка ми няма да има втори такъв празник.
— Ти дори не ме попита.
— Защото знаех как ще реагираш.
Това я зашлеви по-силно от всичко останало. Не кражбата на мечтата им. А пренебрежението. Фактът, че нейното мнение дори не беше фактор в уравнението. Камен просто го беше решил. Сам. За двама им.
— Значи просто ме информираш? Като подчинен?
— Стига драматизира! — той тресна чашата си в мивката. — Направих жест за жената, която ме е отгледала. Това престъпление ли е?
Петя го погледна. Не с гняв. С празнота.
— Жестът е хубав, Камене. Проблемът е, че го направи с пари, които не бяха само твои.
Вечерта преди круиза беше 19:30, когато паркираха пред кооперацията на Стефка. Петя не искаше да ходи, но Камен я замоли.
— Моля те, направи го за мен. Не създавай напрежение.
Тя отиде. Седна на дивана в хола, който миришеше на нафталин и на одеколона „Маре“, сложи чашата си на дървената поставка с плетена салфетка и гледаше как свекърва ѝ разказва за маршрута. Една муха бръмчеше между щорите.
— Първо Барселона, после Ница, Монако… Представяш ли си? — Стефка сияеше в новата си рокля на цветя.
— Красиво е — каза Петя дървено.
— Синът ми е истинско съкровище — Стефка стисна ръката на Камен. — Винаги съм знаела, че ще се грижи за майка си. Така съм го възпитала.
Петя допи виното си на един дъх.
— А той спомена ли ви откъде дойдоха парите за този круиз, госпожо Стефке?
Усмивката на свекървата леко трепна.
— Камен каза, че е от вашите спестявания. Много мило, че сте решили да помогнете.
— Аз не съм решавала нищо — тихо каза Петя. — Дори не знаех за круиза, докато сметката не беше празна.
Настъпи тишина. Тежка, лепкава като смола. Камен я изгледа гневно.
— Петя!
— Какво? — тя стана. — Да не би да казах нещо невярно? Вие попитахте, аз отговорих.
Стефка прибра кичур коса зад ухото си със забавено движение. На врата ѝ висеше старо златно синджирче с малка икона.
— Скъпа, недей да завиждаш. Мъжът ти е добър син, това е качество, а не недостатък. Един ден и вашите деца ще правят така за теб.
— Ако изобщо имаме деца — Петя взе якето си от закачалката. — Защото в момента нямаме пари дори за ремонт на детската стая. Благодарение на този круиз.
Тя си тръгна, без да се обърне.
Вкъщи последва тежък скандал. Камен крещеше, че го е унизила пред майка му, че е злобна и стисната, че не разбира какво означава семейство. Петя го слушаше мълчаливо, докато той размахваше ключовете на стария си „Опел Астра“ и ги запрати в ъгъла.
— Семейство ли? — Петя се разсмя, но в смеха ѝ нямаше и капка веселие. — Ти дори не знаеш какво означава тази дума. За теб семейството е само една жена на улица „Пирин“ номер осемнайсет. Аз съм просто някаква, която ти пере и готви.
Камен замълча. Не защото беше съгласен. А защото това беше обичайната му тактика — да се затвори, да изчака бурята да отмине, да се престори, че нищо не се е случило. Досега винаги беше проработвало. Петя винаги отстъпваше първа.
Но този път нещо в нея се беше пречупило окончателно.
Тя отиде да спи при приятелката си Мира в „Тракия“. Двете седяха на балкона до два през нощта, загърнати в одеяла, и пиеха чай. От съседния блок се чуваше куче.
— Той винаги ли е бил такъв? — попита Мира.
— Винаги — Петя гледаше светлините на града. — Аз просто си затварях очите. Нали знаеш, „той е добър човек“, „просто майка му е специална“, „ще се промени“. Не се е променил.
— И какво ще правиш?
Петя дълго мълча.
— Не знам. Но знам, че повече няма да бъда втора цигулка в собствения си живот.
На следващата сутрин телефонът ѝ прегря от пропуснати обаждания. Двайсет и три от Камен. Тя не отговори. Отиде на работа, после в „ОББ“ на булеварда, изтегли остатъка от общата им сметка — малко повече от две хиляди и сто лева. Отвори своя лична сметка и ги прехвърли там.
Следобедът завари Камен пред жилището им, блед, с треперещи ръце. Миришеше на цигари.
— Къде беше? Защо не вдигаш? Полудях!
— Бях у Мира.
— Какво? Цяла нощ? Ти нормална ли си?
Петя го подмина, отключи вратата и влезе. Той я последва.
— Мама се обади тази сутрин. Плака. Каза, че след твоето изпълнение не е могла да заспи цяла нощ. Развали ѝ празника преди още да е започнал.
— Аз ѝ развалих празника? — Петя се обърна рязко. — А да си помислил, че ти разби нашите планове? Че открадна бъдещето ни, без дори да мигнеш?
— Пак ли ще почваш със същото?
— Не — тя поклати глава. — Няма да почвам нищо. Приключих.
Той я гледаше неразбиращо.
— Какво значи „приключих“?
— Значи, че те оставям. Честно казано, трябваше да го направя много отдавна.
Камен се отпусна на дивана, сякаш краката му бяха отказали да го държат. Опипа джоба си за цигари, но не ги извади.
— За едни пари ли ще развалиш брака ни? За петдесет бона?
— Не са парите. Парите са просто доказателството. Ти избра нея пред мен. Не за първи път. Но за последен.
Тя влезе в спалнята и започна да прибира дрехите си в стар куфар. Чуваше го зад себе си. Дишането му беше учестено. След минути се появи на вратата. Очите му бяха зачервени, връзките на обувките му се влачеха по пода.
— Ами ако ги върна парите?
Петя спря за миг, без да се обръща.
— Не можеш. Круизът е платен.
— Мога да продам колата.
— За да станеш жертва? — тя се изправи и го погледна право в очите. — За да може майка ти после да разправя как съм те принудила да си продадеш автомобила? Не. Не искам парите, Камене. Исках уважение. Исках партньор, който да ме попита. Не получих нито едното.
Тя се изнесе същата вечер. Нае малка гарсониера в „Люлин“ и започна живота си отначало. Беше трудно, понякога непоносимо самотно. Но и освобождаващо. За първи път от шест години не трябваше да се съобразява с ничия майка.
Мина месец и нещо. Круизът на Стефка приключи преди три седмици, а Петя още не беше отговорила на нито едно съобщение на Камен. Една съботна сутрин, около десет и половина, на вратата на гарсониерата се позвъни. Петя отвори и замръзна. На прага стоеше Стефка, свекърва ѝ, с торта „Гараш“ и пазарска чанта, от която стърчаха стръкове праз лук.
— Може ли да вляза?
Петя мълчаливо отстъпи. Стефка седна на стария фотьойл, остави тортата на ниската масичка. Празът остави до крака си.
— Камен дойде да ме вземе от летището. Не беше добре.
— Знам. Не ми звъни вече.
Стефка кимна бавно, после вдигна очи. Беше свалила гривните си и ги въртеше между пръстите.
— Живее в старата си стая. Снощи го чух да говори сам. Питаше се къде е сгрешил.
Петя сви рамене.
— А ти какво му каза?
Стефка остави гривните на масата, до тортата.
— Казах му, че сгреши там, където баща му никога не би сгрешил.
Тя млъкна. Устните ѝ трепереха.
— Целият круиз седях на палубата и гледах морето, а в главата ми беше твоето лице. Като ми каза, че няма да имате деца заради тези пари…
Петя стоеше права, с кръстосани на гърдите ръце.
— Камен дори не ме попита.
— Знам. И това е нещото, което не мога да му простя. Не ти, Петя. Нему. Как е възпитала майка му такъв син?
Тя извади носна кърпичка и я притисна към очите си. Петя не помръдна да я утеши. Само гледаше трамвая, който минаваше под прозореца.
— Аз дойдох да ти кажа нещо — Стефка сгъна кърпичката. — Камен иска да продава колата. Аз му забраних. Казах му да не посмява.
— Какво значение има това сега?
— Има. Защото тези пари трябва да се върнат. Не с кола. С време. Ако ти все още го обичаш… кажи му го. Защото той няма да посмее да те потърси повече.
Двете жени седяха мълчаливо в малката гарсониера, а тортата стоеше недокосната между тях. В тази тишина имаше повече разбиране, отколкото в шестте години преди това, взети заедно, но нямаше прошка. Още не.
Петя не се върна веднага. Поиска време. Камен чакаше. Продаде „Опел“-а все пак, въпреки думите на майка си — обяви го в „Мобайл.бг“ в 23:14 една сряда вечер. На сутринта сумата беше по общата сметка. Петя получи известие от банката, докато пиеше кафе в служебния кабинет. Изтри нотификацията и продължи да работи.
— Не искам да те връщам с пари — ѝ каза той един дъждовен следобед, когато тя най-сетне се съгласи да се видят. Беше ноември, около четири и нещо, и двамата стояха под козирката на спирката до Борисовата градина. — Исках да… — той спря, избърса дъжда от челото си, — …да направя нещо. Каквото и да е. Без да го обсъждам с мама.
Петя го гледаше внимателно. Беше отслабнал, а очите му не се задържаха на едно място.
— Продадох колата — каза той и повдигна рамене. — Не знам дали е достатъчно. Просто… исках да ги върна там, откъдето ги взех. А после… — той не довърши.
— А майка ти? — тихо попита Петя.
— Мама се разплака. Не от яд. От нещо друго.
— От какво?
— Не знам. Каза, че съм приличал на баща си.
Тя не отговори веднага. Просто сложи ръка върху неговата. Две гълъбчета кацнаха на алеята пред тях и закълваха трохи, а дъждът се усилваше.
Половин година по-късно, в слънчев майски ден, Петя и Камен стояха в новоремонтираната детска стая. Стените бяха жълти, с ръчно рисувани звезди от Стефка, която ги беше направила в един вторник, докато Петя беше на гинеколог. Бебето трябваше да се роди след три месеца. Ламаринената кутия с винтове и четки още стоеше на пода до вратата.
— Още малко — каза Камен, докато затягаше резеца на прозореца, — и тази стая ще се напълни с плач и памперси.
Петя се засмя и го целуна по брадичката.
— Странно — прошепна тя. — Преди година бях сигурна, че това никога няма да се случи.
В коридора се чу позвъняване. Камен остави отвертката и отвори. Стефка влезе, все още с пазарска чанта и плетена жилетка. Беше купила бебешки термометър от аптеката на ъгъла и го остави на скрина, без да каже нищо. Огледа стаята дълго и мълчаливо. После взе от чантата си един буркан с домашна лютеница и го сложи до термометъра.
— Това е за сандвичи — тихо каза тя. — Като дойда да гледам детето.
Петя и свекърва ѝ се спогледаха. Без думи. Без стари обиди. Просто две жени, които все още се учеха да бъдат в една стая без напрежение.
— Мамо, ще останеш ли за вечеря? — попита Камен.
Стефка поклати глава, но не веднага.
— Не, синко. Вие си имате свой живот. Аз ще си ходя.
Тя целуна снаха си по бузата — за първи път, без преструвка, но леко сковано — и излезе, затваряйки тихо вратата след себе си. Камен проследи стъпките ѝ по стълбите, после се обърна към Петя, която все още държеше буркана с лютеница в ръце.
— Да проверя ли термометъра? — попита той.
— Провери — каза Петя, като остави буркана на скрина. — И донеси още един винт. Звездата в ъгъла се клати.
