Маргарита тъкмо беше излязла от офиса в „Младост“ и си мислеше за студения пъпеш, който я чакаше вкъщи. Беше юли, асфалтът дишаше горещина, а в чантата ѝ тежеше лаптопът. Пред входа стоеше Христо — съпругът ѝ с физиономия на човек, подписал важна сделка.
— Здрасти — каза тя, като смъкна слънчевите очила. — Нещо е станало?
— Слушай сега — поде той, без да отговори на поздрава. — Утре сутринта се отказваш от проекта. Звъниш на шефа и отказваш.
Маргарита примигна.
— Моля? Да не би да съм спечелила лотарията и да не знам?
— Майка ми не може сама — отсече Христо. — Падала е в коридора — този път се е разминало, но следващия може да е с фатален край. Къщата в Бояна стои празна и запусната. Ще отидеш там, ще ѝ помогнеш с ремонта на банята, с лекарствата, с пазаруването. Решено е.
Тя го гледаше. Слънцето печеше, но от думите му лъхаше студ.
— Решено — повтори бавно Маргарита. — Не „да обсъдим“. Не „имам нужда от помощта ти“. Просто решено.
Христо махна с ръка, сякаш пропъждаше муха.
— Не започвай пак с философиите. Майка ми е стара, нуждае се от човек, който да се грижи за нея. Ти си най-близкият вариант.
— Аз съм пиар специалист, Христо — каза тя. — Не сервитьорка на чуждо състрадание.
Той присви очи:
— Ти си част от това семейство. Взимаш заплата колкото за хоби. А тук става дума за истинска криза. Не разбираш ли?
— Разбирам, че ти току-що ми даде заповед. Като на куриер.
— Гледай сега — той вдигна пръст. — Ако довечера не си съгласна, ще съжаляваш. Аз ще те накарам да отидеш.
Обърна се и тръгна към паркинга, без да се обърне. Маргарита остана на тротоара и усети как нещо в гърдите ѝ се свива. Не от страх — от прозрение.
След час се видя с колежката си Десислава в кварталното кафене. Поръчаха лимонада. Маргарита разказа всичко.
Десислава остави чашата с трясък.
— Чакай, чакай. Той има родна сестра, нали? Надежда? Живее на две спирки от майка им в Бояна, с мъж и едно дете?
— Да.
— И тя какво прави? Защо тя не се нанесе при майка си?
— Надежда е заета — каза Маргарита с горчива усмивка. — Има дете. Има мъж. Има… всичко.
— А ти, значи, нямаш нищо? — Десислава тресна салфетката на масата. — Ти си удобна, така ли? Един вид ходещо одеяло.
— Нещо такова.
— Мила, ти си жена му, не медицинска сестра. И то на неговата майка! Той ще те накара да съжаляваш ли? За какво? Че не си искала да миеш чужди подове? Айде стига!
Телефонът ѝ иззвъня. На екрана се изписа името на зълва ѝ — Надежда. Маргарита вдигна. Гласът отсреща беше захаросан, почти театрален.
— Марги, скъпа! Христо ми сподели за мама, благодаря ти, че прие!
— Какво да приема?
— Ами, че отиваш при нея. Да я гледаш. Ти си прекрасна! Аз цяла вечер плача от благодарност. Наистина — ти си ангел.
— Надежда — прекъсна я Маргарита. — Ангелите не чистят мухъл от бани. Защо не отидеш ти? Или да наемете заедно болногледач?
— Аз имам малко дете — гласът веднага се втвърди. — Не мога да оставя семейството си. А и Стефан, мъжът ми, изобщо няма да позволи.
— Значи твоят мъж няма да позволи? А моят дава заповеди и това е нормално?
— Ти не разбираш от жертва! — избухна Надежда. — Винаги си била пресметлива егоистка! Смятай колко пари ще спестим, ако ти си там! Това е за общото благо!
— Ще спестим пари — Маргарита кимна бавно, макар Надежда да не можеше да я види. — А аз ще спечеля хапчета за нерви. Чудесна сделка. Е, обади се, като измислиш по-добра оферта.
Тя затвори. Десислава я гледаше ококорено. Допълнително се чу и SMS от свекървата: „Мила моя Маргаритке, благодаря ти, че се жертваш. Лека нощ, приготвила съм ти стаята на тавана. Целувам те.“
— На тавана — прошепна Маргарита. — В жегата. На тавана.
Вечерта Христо се прибра у дома на „Лозенец“ и завари Маргарита да седи на дивана. Беше спокойна, почти ведра. Той реши, че е пречупена. Извади бира, отпусна се на фотьойла и се усмихна.
— Добре, че се осъзна. Утре в шест сутринта те карам до Бояна.
Тя мълчеше.
— Чу ли ме? — попита той.
— Чух те. Утре. В шест.
Нощта беше дълга. Маргарита не спа. Тя чакаше.
Рано сутринта, в четири, докато Христо хъркаше, тя стана. Взе единствено малка раница — документи, два чифта бельо, лаптоп и козметична чантичка. Остави на шкафа в хола плика с адрес на адвокат по семейно право, чиято визитка беше взела преди месец „за всеки случай“. На гърба му беше написала с червен маркер: „Вече не съм удобна. Повече няма да ме накараш да съжалявам. Обади се на сестра си и бъди така добър с нея, както искаше да бъде смел с мен.“
В шест Христо отвори очи. Къщата беше тиха. Стаята за гости празна. Повика я — никой не отговори. Влезе в хола и видя плика. Прочете. В първия момент не разбра.
После започна да ѝ звъни. Изключен. Прати SMS — не достигна. Позвъни на майка си.
— Мамо, Маргарита там ли е?
— Не, синко. Още я няма. Ама да не е катастрофирала?
Христо затвори и усети как въздухът свършва. Маргарита не беше отишла в Бояна. Беше изчезнала.
Той звънна на Надежда.
— Тя е луда! — изписка сестра му. — Да не си посмял да я защитаваш! Да беше я накарал, докато беше още тук! Трябваше да я принудиш, да ѝ вземеш ключовете, каквото е нужно!
— Надежда, защо ти не идеш при мама? — попита Христо с прегракнал глас. — Ти си ѝ дъщеря.
— Аз?! Имам малко дете! Имам Стефан! Аз не съм безполезна като твоята жена, която само си пише в офиса!
Христо хвърли телефона. Обади се на всички общи познати. Никой не я беше виждал. Отиде в офиса ѝ — там му казаха, че сутринта е подала едномесечен неплатен отпуск по спешни семейни причини. Без подробности.
Денят мина. Вторият. Третият. На четвъртия ден Христо получи писмо от адвокат. Маргарита искаше развод и обезщетение за нанесени емоционални вреди, като прилагаше скрийншоти на съобщенията на Надежда, гласовите заплахи на Христо и съобщението на свекървата за таванската стая.
Той седна на пода до леглото. Опита се да си спомни кога за последно я беше попитал как е. Не се сети. Помнеше само заповедите. Сроковете. „Решено е“. Мислеше, че твърдостта е сила. А тя беше просто липса на сърце.
Междувременно Надежда получи позвъняване от майка си. Старата жена плачеше в слушалката: банята протекла, съседите от долния етаж викали, а спешният водопроводчик поискал 1000 лева аванс. Нямало кой да отиде.
Надежда отиде. Остави детето на свекърва си, скара се с мъжа си. Докато чистеше локвата в коридора, майка ѝ я гледаше от фотьойла и тихо попита:
— А защо Маргарита не дойде?
— Защото, мамо, не иска повече да ни търпи — изсъска Надежда, трескаво стискайки парцала.
— Ами ти търпиш ли ме? — попита старата жена.
Надежда не отговори. Парцалът падна обратно в кофата.
Седмица по-късно нотариусът оформи документите за развода. Христо подписа последен, с вдървени пръсти. След подписа той се изправи и тръгна пеша през целия град — от „Цар Борис III“ до „Витошка“. Дойде му наум една нейна фраза, казана преди месец, на връщане от вечеря: „Имам чувството, че съм ти удобна“. Тогава той се беше разсмял и беше свалил темата. Сега думите кънтяха в празната глава.
Телефонът избръмча — беше SMS. От Маргарита. Със сметка за последния общ ток. Без точка. Без запетайка. Само цифри. Той втренчи поглед в екрана и разбра: това беше нейният начин да му каже, че повече няма какво да обсъждат. Всичко беше платено. Включително и прошката, която той така и не поиска.
