Когато Анелия пристигна в село Долни бряг, хората първо преброиха куфарите ѝ, после книгите ѝ, а накрая годините ѝ.
Тридесет и шест. Разведена. Градска. Учителка по литература от Пловдив. Купила стара къща до реката, с пропаднал покрив, бурени до прозорците и кладенец, който никой не беше ползвал отдавна.
— Няма да издържи — казваха жените пред магазина. — Тук не е като в града. Тук печката сама не се пали.
Анелия чуваше. И не спореше.
Беше дошла, защото в града имаше всичко, освен въздух. Имаше работа, колеги, кафенета, бивш съпруг, който никога не вдигаше глас, но и никога не я чуваше. Имаше живот, който изглеждаше нормален, а вътре беше празен като незаселена стая.
В Долни бряг започна отначало. Коси коприва, боядиса портата, научи се да меси хляб от съседката баба Станка и три пъти развали печката, преди да разбере как се дърпа клапата.
Тогава срещна Стоян.
Той беше пастирът на селото. Всяка сутрин извеждаше овцете към високата поляна зад дъбовата гора. Мъж на петдесет и пет, едър, прегорял от слънце, мълчалив. Ходеше бавно, но в походката му имаше спокойствие, което Анелия никога не беше виждала в града.
Първият им разговор беше край реката.
— Не стой до водата по здрач — каза той. — Комарите ще те изядат.
— Аз не се давам лесно.
— Всеки така казва през май.
Той се усмихна едва-едва. И тази усмивка остана с нея цял ден.
Започнаха да говорят. За времето. За овцете. За реката, която пролетта взима повече, отколкото дава. Стоян говореше малко, но всяка дума беше като камък на правилното място.
Една вечер Анелия го покани на чай.
Той седна на крайчеца на стола и видя библиотеката ѝ.
— Много книги имаш.
— Обичате ли да четете?
Стоян наведе очи.
— Не мога.
— Как не можете?
— Не съм ходил на училище. Баща ми умря рано. Бях най-големият. Овце, дърва, сено. Буквите останаха за другите.
Анелия усети срам, но не за него. За себе си. За всички пъти, когато беше мислила, че образованието прави човека по-дълбок.
— Мога да ви науча.
— За какво ми е сега?
— За да прочетете света по още един начин.
Стоян дойде след седмица. Донесе тетрадка и молив.
— Ако ще се излагам, поне пред теб да е.
Тя го учеше вечер. Той пишеше буквите бавно, с груби пръсти, свикнали да връзват въжета, не да държат молив. Понякога се ядосваше.
— Главата ми е дървена.
— Не. Просто никой не е почукал правилно.
Селото заговори.
— Учителката с пастира!
— Той и името си не може да прочете.
— Тя ще се наиграе и ще избяга.
Най-много го заболя, когато нейният бивш съпруг пристигна с лъскава кола и видя Стоян да цепи дърва.
— Това ли избра? — попита той Анелия. — Човек без училище?
Стоян остави брадвата.
— Училище нямам. Но знам кога човек говори, за да унижи. И знам, че това не е ум.
Анелия тогава разбра, че вече няма път назад.
През август отиде при него на поляната.
— Стояне, искам да живея с теб.
Той дълго гледа овцете.
— Аз съм стар за теб.
— Аз съм уморена от хора, които изглеждат подходящи.
— Ще ни се смеят.
— Нека. Те не живеят вместо нас.
Ожениха се тихо. На селския площад, с бяла риза, жълти слънчогледи и хоро, на което Стоян стъпи на роклята ѝ и после се изчерви като момче.
Година по-късно той прочете първата си книга. Детска. За едно агне, което се изгубило и се върнало у дома.
— Късно започнах — каза той.
Анелия се усмихна.
— Но се върна навреме.
В Долни бряг вече никой не я наричаше „онази градската”. Казваха „нашата учителка”. А за Стоян — „пастирът, дето на стари години буквите хвана”.
Само Анелия знаеше истината: той беше научил буквите от нея, но тя от него научи живота.
