— Казвах ти още преди да се преместим защо майка ти толкова настоява да живеем при нея — каза Нора, без да повишава тон. — Но ти реши, че аз съм неблагодарна. Сега сам ѝ плащай. От мен няма да види и стотинка.
Седяха в кафене до спирката в София. Навън валеше ситен дъжд, хората минаваха със свити рамене, а между двете чаши изстинало кафе лежеше лист от ученическа тетрадка.
На листа с дребния почерк на госпожа Стефка беше написано:
„Стая — 900 лв. Ток и вода — 180 лв. Интернет — 25 лв. Пералня — 70 лв. Газ за готвене — 40 лв. Общо: 1215 лв.“
Мартин не смееше да я погледне.
— Нора, опитай се да я разбереш. Тя е сама. Продаде гарсониерата, купи по-голям апартамент, за да има място и за нас. Нормално е да помагаме.
— Помощ ли наричаш това? — Нора докосна листа с пръст. — Това е наем. Само че без договор и с допълнителни такси за всяко дишане.
— Преувеличаваш.
— Вчера майка ти ми поиска пет лева, защото съм била три пъти до тоалетната. Беше си отбелязала в тетрадката. Три чертички срещу името ми.
Мартин пребледня.
Нора се облегна назад. Преди месец, когато Стефка предложи да се нанесат при нея, тя беше предупредила мъжа си. Майка му не правеше нищо без сметка. Дори когато носеше баница, после седмици наред напомняше колко сирене е сложила. Но Мартин тогава се обиди.
— Тя е майка — каза. — Не всичко е пари.
Сега майчината любов беше пресметната до последния лев.
Когато се върнаха в апартамента, Стефка седеше в кухнята. Пред нея имаше дебела тетрадка, химикал и стар калкулатор. Кухнята миришеше на зеле и на контрол.
— Прибрахте ли се? — попита тя сладко. — Мартине, супата е топла. Нора, ако ще си топлиш нещо отделно, кажи, да запиша газта правилно.
Нора не отговори.
Следващата седмица животът им се превърна в отчет. Стефка отбелязваше колко минути Нора е в банята, колко пъти пуска пералнята, кога отваря хладилника. Един ден попита дали е необходимо да мие косата си толкова често. Друг ден остави бележка на пералнята: „Пране след 20:00 се таксува двойно заради шума.“
Мартин плащаше.
Първо тайно. После с онзи виновен поглед, който уж трябва да изглежда като компромис.
— За да има мир — казваше.
Но мир нямаше. Имаше само майка му с калкулатор.
В събота Стефка сложи нов лист на масата.
— Тази седмица разходите са повече. Нора дълго се къпа. И използва фурната за кекс. Фурната харчи.
Нора взе листа и го прочете внимателно.
После извади от чантата си своя папка.
— Аз също имам разчет.
Стефка я погледна с подозрение.
— Какъв разчет?
— За моите услуги в общия дом.
Мартин застина.
Нора разгъна лист.
— Готвене за трима души — 280 лв. Почистване на кухня след вашето пържене — 40 лв. Миене на баня след боядисването на косата ви — 35 лв. Носене на покупки от магазина — 50 лв. Настройване на телефона ви и плащане на сметки онлайн — 60 лв. Търпене на коментари за майка ми, дрехите ми и заплатата ми — оставих го символично: 500 лв.
Стефка се изправи.
— Ти подиграваш ли ми се?
— Не. Уча се от вас. Щом семейството е фирма, всички услуги се таксуват.
— Безсрамница!
— Безсрамно е да броите колко пъти снаха ви ходи до тоалетна.
Мартин прошепна:
— Нора, стига.
Тя се обърна към него.
— Не. Стига беше преди месец, когато ти казах, че това ще се случи. Стига беше, когато плати първия ѝ „семеен“ наем зад гърба ми. Сега вече има избор. Ти оставаш тук и плащаш майчината помощ по тарифа. Аз си тръгвам.
Стефка се засмя остро.
— Къде ще отидеш?
— Там, където банята не е на касов апарат.
Нора започна да събира багажа си същата вечер. Не взе много. Дрехи, документи, лаптоп, няколко книги. Мартин стоеше до вратата на стаята и гледаше безпомощно.
— Нора, не може така.
— Не може иначе. Ти не ме защити като жена. Поне не ми пречи да се защитя сама.
Тя отиде при приятелка. Три дни не отговаряше на Мартин. Не за да го наказва, а за да чуе собствените си мисли без щракане на калкулатор.
На четвъртия ден той ѝ изпрати снимка. Договор за малка квартира в „Надежда“. Наемът беше скромен, кухнята — стара, но в договора нямаше графа „тоалетна“.
После написа:
„Майка ми няма да живее с нас. Ако още искаш, ще започнем отначало. Този път без нейната тетрадка.“
Нора не се върна веднага. Срещна го в същото кафе.
— Защо сега? — попита.
Мартин изглеждаше по-уморен, но и по-възрастен по добрия начин.
— Защото разбрах, че всеки път, когато казвах „тя е майка“, всъщност казвах „ти потерпи“. А ти не си длъжна да търпиш, за да ми е удобно.
Това беше първото изречение, което наистина звучеше като негово, а не като повторение на майка му.
След месец се преместиха в малката квартира. Нора плати своята част от наема директно на хазяина. Мартин плати своята. Никой не броеше душове, перални и филии хляб.
Стефка дълго не говори с тях. После звънна и каза, че синът ѝ е неблагодарен. Мартин отговори спокойно:
— Не, мамо. Просто вече не бъркам любовта със сметка.
Нора запази първия лист с ценоразписа.
Не от злоба.
За да помни деня, в който разбра: когато някой сложи цена на твоето достойнство, най-добрата отстъпка е да си тръгнеш.
