— Ники, момиченце е! Три килограма и половина! — извика Мая в телефона, а гласът ѝ беше толкова щастлив, че за миг прозвуча като музика.
Стоях под прозорците на родилния дом във Варна с телефон до ухото и букет в ръка. Видях я на третия етаж — бледа, уморена, но усмихната. Държеше в ръцете си малко вързопче в бяло одеялце и ми махаше леко, сякаш държеше не бебе, а самото слънце.
Трябваше да извикам от радост.
Трябваше да заплача.
Но аз казах:
— Как момиченце, Мая? Нали ни казаха, че ще е момче?
Тишината в слушалката беше по-силна от всички автомобили пред болницата.
— Може би са сбъркали — прошепна тя.
Тогава аз направих най-срамното нещо в живота си.
Обърнах се и тръгнах.
Минах покрай бащи, които пускаха балони, покрай баби с букети, покрай коли с розови и сини панделки, покрай мъж, който беше написал с тебешир на асфалта: „Добре дошла, принцесо“. На всички им беше дадено щастие и те го приемаха с две ръце.
Аз вървях, сякаш някой ме беше измамил.
Днес ми е трудно да призная това. Но истината е такава: мечтаех за син. Наследник. Момче, с което да ритаме топка пред блока, да ходим за риба край Камчия, да поправяме колелото в гаража, да си говорим „по мъжки“. Бях построил в главата си цял живот за дете, което още не се беше родило, и не бях оставил място за истинското.
Мая пет години не можеше да забременее. Обикаляхме лекари, изследвания, клиники. Имаше месеци, в които тя плачеше в банята, а аз стоях пред вратата и не знаех дали да вляза. Когато най-накрая ми показа положителния тест, я вдигнах на ръце и обещах, че ще бъда най-добрият баща.
А в първата минута, в която станах баща, не бях добър човек.
— Ники?
Чух гласа зад себе си и се обърнах.
На тротоара стоеше Павел, мой стар приятел от университета. Не го бях виждал от години. Беше отслабнал, с посивели слепоочия и торбичка с лекарства в ръка.
— Павка? Ти откъде се появи?
— При майка ми съм. Болна е, помагам ѝ. А ти? Изглеждаш като човек, който е избягал от празник.
— Жена ми роди.
— Е, честито! Момче или момиче?
Преглътнах.
— Момиче.
Павел ме погледна внимателно.
— И това ли е причината да изглеждаш така?
Не отговорих.
Той посочи малкото кафене отсреща.
— Ела. Имам чувството, че ако сега не изпиеш едно кафе, ще направиш голяма глупост. Или вече си я направил.
Седнахме до прозореца. Аз мълчах. Той не ме притискаше.
— Чакал си син — каза след малко.
— Всички мъже чакат син.
— Не всички. Но много си мислят, че това им трябва.
— А ти?
Павел извади от портфейла си снимка. Жена с къса коса, момиченце с огромна панделка и малко момче с шоколад около устата.
— Аз чаках син. Първо се роди дъщеря ми.
Усмихна се за миг, но усмивката му не стигна до очите.
— Къде са сега? — попитах.
Той сведе поглед.
— Няма ги. Катастрофа. Преди година. Жена ми, дъщеря ми и синът ми. Връщаха се от Бургас.
В кафенето изведнъж стана много тихо.
— Съжалявам — казах, но думите ми прозвучаха жалко.
— И аз съжалявам — отговори той. — Най-много за минутите, в които не съм разбирал колко съм богат. Когато се роди дъщеря ми, и аз за миг се разочаровах. Представяш ли си? За миг. А после тя стана човекът, който ме чакаше на вратата, рисуваше ми динозаври с криле и ми казваше: „Тате, ти си най-смешният.“
Той стисна снимката.
— Ники, детето не идва да изпълни мъжките ти фантазии. То идва да бъде обичано. Ако първият подарък, който му дадеш, е разочарование, после цял живот ще го носиш.
Тези думи ме удариха така, както никой шамар не би могъл.
Видях Мая на прозореца. Видях малкото одеялце. Видях собствената си глупост.
— Тя чу — казах тихо. — Мая чу как реагирах.
— Тогава тичай обратно.
Не тичах веднага. Останах още малко. Павел разказваше за дъщеря си, Ива — как искала да стане ветеринар, как се страхувала от гъски, как го учела да прави плитки на куклите. Всяка негова дума беше като светлина, насочена към мястото, където в мен имаше тъмнина.
На следващата сутрин купих най-големия букет божури в цветарницата и розови балони. Застанах под прозореца на родилното и се обадих.
— Мая!
— Да?
— Прости ми. Моля те. Бях глупак. Не просто глупак — неблагодарен глупак. Аз съм баща. Имаме дъщеря. Нашата дъщеря. Кажи ми каква е.
Мая мълча дълго. После гласът ѝ омекна.
— Има твоите вежди. Като се мръщи насън, изглежда точно като теб.
Аз се засмях и заплаках едновременно.
— Как ще я кръстим?
— Мислех за Елица.
— Елица — повторих. — Най-хубавото име.
Когато ги изписаха, взех дъщеря си на ръце и се уплаших от това колко малка беше. После тя отвори очи. Тъмни, сериозни, сякаш вече знаеше, че баща ѝ има много да наваксва.
И аз започнах да наваксвам.
Учех се да я къпя, да я приспивам, да разбирам кога плаче от глад и кога просто иска да я държа. По-късно ѝ връзвах криви опашки, ходех на танцовите ѝ представления, рисувах с нея чудовища, водех я за риба, където тя пускаше всички уловени рибки обратно, защото „и те имат семейство“.
Павел стана неин кръстник. Той беше до нас на кръщенето, на първия учебен ден, на първата ѝ изложба в училище. Елица го наричаше „чичо Павка, който знае тъжни, но важни неща“.
Други деца не успяхме да имаме. Раждането беше тежко, здравето на Мая пострада. Понякога хората питаха:
— Не опитахте ли за момче?
Тогава гледах Елица и отговарях:
— Няма какво да поправяме.
Днес тя е на двайсет. Умна, красива, инатлива, с чувство за хумор, което ме побеждава във всеки спор. Учи архитектура и още ми се обажда, когато ѝ трябва някой да каже: „Ще се справиш“.
Понякога минавам покрай родилния дом и си спомням онзи мъж с букета, който не знаеше какъв подарък получава.
Благодаря на Павел за онова кафе.
Защото понякога чуждата загуба те спира точно преди да проиграеш собственото си щастие.
А дъщерята, която почти не посрещнах както трябва, стана най-голямата гордост на живота ми.
