— Наистина ли ще пътуваш сама? — Стоян остави ключовете на масата толкова рязко, че металът издрънча.
— Наистина.
— А нашата резервация за Халкидики?
— Отмених я. В петък заминавам за Тасос. Сама.
Той ме погледна така, сякаш аз бях нарушила някаква неписана клетва. Само че през последните четири месеца Стоян беше нарушил поне дванадесет обещания към мен и нито веднъж не изглеждаше толкова възмутен.
Казвам се Елена, на четиридесет и девет съм. След развода ми бях свикнала сама да плащам сметките, да поправям каквото мога и да не чакам някой да ме спасява. Стоян се появи в живота ми на юбилея на колежка в Пловдив. Беше на петдесет и една, усмихваше се спокойно и умееше да говори така, че всеки до него да се чувства забелязан.
Поне в началото.
Два месеца по-късно той се премести в апартамента ми. Носеше две чанти, старо радио и саксия с мушкато от майка си. Първите седмици бяха топли и леки. Готвехме, разхождахме се по Главната, пиехме кафе на терасата. Веднъж ми каза:
— На нашата възраст човек вече знае кое е важно.
Трябваше да го попитам какво точно има предвид.
Майка му, леля Рада, живееше в къща край Марково. Беше на седемдесет и четири и имаше двор с чушки, домати, асма, две кайсии и безкраен списък със задачи.
Първият път позвъни в събота сутрин.
— Сине, почвата в оранжерията е станала на камък. Ела да я прекопаеш.
Имахме билети за концерт.
— Ще отидем друг път — каза Стоян.
Вторият път трябваше да укрепи асмата. Тъкмо бях поканила дъщеря си и приятеля ѝ на вечеря.
— Мама е сама — обясни той, вече обувайки обувките си.
— А аз те чаках да се запознаеш с дъщеря ми.
— Не ме карай да се чувствам виновен, че помагам.
Не го карах да се чувства виновен. Исках да почувства отговорност и към мен.
После задачите станаха ежедневие. Трябваше да се пръскат лозите, да се подреждат дървата, да се ремонтира помпата, да се боядиса пейката, да се смени една керемида. Веднъж леля Рада го повика, защото котката ѝ не искала да яде. Когато Стоян пристигнал, котката спокойно спяла върху пералнята.
Въпреки това той остана там до вечерта.
Имаше особен талант да казва:
— Само за два часа.
Тези два часа винаги поглъщаха целия ден.
Започнах да отбелязвам отменените планове в календара си. Не защото исках да водя сметка, а защото започнах да се чудя дали не преувеличавам. За четири месеца пропуснахме рожден ден, две вечери с приятели, изложба, уикенд във Велинград и годишнината на сестра ми.
Най-болезнена беше една неделя. Бях приготвила печено месо и домашна питка. Сестра ми беше дошла от Варна само за два дни. Телефонът на Стоян звънна, преди да седнем.
— Мамо?
След минута той вече търсеше ключовете.
— Какво стана?
— Заваляло е силно. Водата влиза в бараката.
— И няма никой друг, когото може да повика?
— Аз съм ѝ син.
— А тук какъв си?
Стоян се намръщи.
— Не започвай.
Тогава за първи път разбрах, че в неговия свят ролята ми е ясна: аз трябваше да разбирам, да чакам и никога да не „започвам“.
Идеята за почивката беше моя. Намерих малък хотел край Неа Фокея, платих капаро и взех отпуск. Стоян говореше как ще плуваме сутрин и ще ядем риба вечер.
Два дни преди тръгването леля Рада позвъни.
Картофите трябвало да се извадят. Прогнозата обещавала проливни дъждове.
— Ще отложим с три дни — каза Стоян, сякаш решението вече е взето.
— Не можем. Резервацията е платена.
— Тогава ще отидем догодина.
— Догодина пак ще има картофи.
— Елена, това е майка ми.
— А аз съм жената, с която живееш.
Той въздъхна раздразнено.
— Почивката е удоволствие. Това там е необходимост.
— За теб всичко, свързано с нея, е необходимост. А всичко, свързано с мен, може да чака.
Стоян замина за Марково още същия следобед.
На следващата сутрин отидох в туристическата агенция. Загубих част от капарото, но намерих свободна стая в малък хотел на Тасос. Купих билет за автобуса до Кавала и ферибота.
Когато се прибра, му подадох новата резервация.
— Това шега ли е?
— Не.
— Какво ще кажат хората?
— Че една жена е отишла на море.
— А за мен какво ще кажат?
— Това вече зависи от теб.
Той се разходи из кухнята, ядосан и объркан.
— Значи ме наказваш, защото помагам на възрастна жена?
— Не те наказвам. Просто спрях да наказвам себе си.
Тази вечер леля Рада ми се обади.
— Елена, Стоян е много разстроен.
— И аз бях разстроена много пъти.
— Почивките идват и си отиват. Семейството остава.
— Съгласна съм. Но семейството не е само човекът, който е родил Стоян.
— Ти не си му жена.
Думите ѝ бяха изречени спокойно, но ясно.
— Именно — отвърнах. — Затова няма да живея като безгласна снаха.
На Тасос наех малка кола, обиколих острова и за първи път от месеци не проверявах телефона си през пет минути. Една вечер седях край морето и наблюдавах как слънцето потъва зад планината. До мен възрастна двойка спореше дали да поръча октопод или калмари. След минута се засмяха и поръчаха и двете.
Помислих си, че не искам съвършен мъж. Искам човек, който остава на масата, когато сме избрали да вечеряме заедно.
Стоян ми звънна на четвъртия ден.
— Мама каза, че съседът е можел да помогне.
— Но ти не го попита.
— Не.
— Защо?
Той мълча.
— Защото е по-лесно да тичаш при нея, отколкото да понесеш недоволството ѝ — казах.
— Може би си права.
— Може би.
Когато се прибрах, той беше събрал част от вещите си.
— Искам да опитаме пак — каза. — Ще говоря с мама.
— Говори с нея. Но аз не искам обещание, дадено от страх, че ще ме изгубиш. Исках промяна, докато още бяхме двама в тази връзка.
— Значи няма шанс?
— Има шанс да станеш по-свободен човек. Просто не знам дали ще бъда до теб, докато го правиш.
Стоян се върна при майка си за известно време. След месец ми написа, че е отказал да отиде да боядисва оградата, защото имал уговорка с приятел. За него това беше малка победа.
За мен победата беше друга.
Вече не чаках човек, който всеки момент може да изчезне при първото позвъняване. Започнах отново да виждам приятелите си, да ходя на концерти и да планирам неща, които не зависеха от чужда градина.
Понякога любовта не свършва със скандал. Понякога просто разбираш, че си живял в чакалнята на нечий живот.
А аз най-сетне станах, взех куфара си и излязох оттам.
