— Аз цяло лято се гърбих сама в тази градина, а вие се появихте точно когато трябва да се бере?!
Ралица стоеше между лехите в старата вила край Пазарджик с мотика в ръка. Гласът ѝ трепереше не от алчност, а от обида.
Пред нея сестра ѝ Ива се усмихваше объркано, обута в чисти бели маратонки. До нея мъжът ѝ, Калин, вече държеше две торби, пълни с ябълки, домати и чушки, които беше набрал без да пита.
— Рали, стига — каза Ива. — Вилата е обща. Баба я остави и на двете.
Баба Донка беше починала през зимата. Тихо, в съня си. Ралица беше уреждала погребението, документите, сметките, разговорите със съседите. Ива беше дошла за един ден, плака малко, после каза, че трябва да се връща в София.
По-късно, на старата веранда, Ива беше казала:
— Аз с градини не мога. Имам работа, семейство. Ако искаш, занимавай се ти. Няма да ти преча.
Ралица не чу в тези думи отказ от труд, който по-късно ще се превърне в претенция към плодовете.
През май взе отпуск. Когато пристигна, дворът беше буренясал. Малините бяха станали гъсталак, лозето беше занемарено, лехите — почти изчезнали. Съседките баба Сийка и леля Маргарита гледаха от оградата.
— Много работа те чака, момиче — каза Сийка.
— Знам — отговори Ралица.
Тя копа, плеви, полива, пръска с отвари от коприва, връзва домати, събира бръмбари, реже сухи клони. Ръцете ѝ се покриха с мазоли. Вечер заспиваше от болка в гърба, но сутрин отново ставаше с изгрева.
Градината оживя.
Ива дойде веднъж през юни. Седна на сянка, оплака се от комари и каза:
— Е, щом ти харесва, добре.
А сега беше дошла с торби.
Калин дърпаше ябълки така, че клоните се чупеха. Ива късаше домати без да гледа дали са узрели.
— Спрете — каза Ралица. — Поне попитайте.
Ива се намръщи.
— Да питам за моята половина? Ти май си повярвала, че всичко е твое.
— Моето е това, което съм вложила — отвърна Ралица. — Пот, време, ръце, дни.
— Не драматизирай. Реколтата е обща.
Тогава баба Сийка се обади от оградата:
— Общ е дворът, чедо. Трудът не е общ, ако само един го е вършил.
Ива се обърна рязко.
— Това са семейни работи.
Леля Маргарита също се приближи.
— Семейните работи се виждат най-добре през оградата. Ние я гледахме как носи вода в жегата, как плеви до тъмно. Вас не ви видяхме.
Калин бавно остави торбата на земята.
— Може би наистина трябваше да помогнем — каза тихо.
Ива го изгледа ядосано.
— Чудесно. Всички сте срещу мен.
Ралица вече не искаше да крещи.
— Искаш ябълки? Ела напролет. Засади. Полей. Плеви. Тогава ще делим. Но не идвай само когато плодовете са червени.
Ива си тръгна обидена. На тръгване каза:
— Задави се с доматите си.
Когато колата изчезна, Ралица седна на стъпалата и заплака. Не заради зеленчуците. А защото сестра ѝ беше погледнала градината и не беше видяла нито един неин ден.
Съседките седнаха до нея.
— Не всяка кръв е опора — каза Маргарита. — Понякога опората е човекът, който ти подава разсад през оградата.
Вечерта трите пиха чай на верандата. Баба Сийка донесе баница, Маргарита — сол. Ралица наряза първите сладки домати.
След седмица Ива написа:
„Ако дойда в събота… ще ми покажеш как се плеви?”
Ралица дълго гледа съобщението.
После отговори:
„Ела с работни дрехи.”
Защото справедливото делене започва не от кошницата с плодове.
А от първата шепа земя под ноктите.
