Синът ми ме покани на море.
Така го казвах на всички съседки във входа: „Петър ме води в Созопол“. Звучеше като подарък. Като признание. Като онова тихо доказателство, че след шейсет и две години живот, след работа, грижи, болести и вдовство, човек все още може да бъде желан някъде не заради нужда, а заради любов.
Съседката Ваня ми помогна да сваля куфара.
— Райне, късметлийка си. Синът ти те цени.
Аз се усмихвах и пазех в чантата си нова сламена шапка. Бях си я купила специално. Представях си как вървя по крайбрежната улица, как ям пържена цаца, как държа внучетата за ръце, а вечер седим всички заедно и гледаме морето.
Петър ме чакаше на автогарата с малкия Мартин на ръце. До него беше Деси, снаха ми, със слънчеви очила и телефон в ръка. Голямата им дъщеря, Калина, ми се хвърли на врата.
Сърцето ми се разтопи.
— Мамо, стаята ти е до нашата — каза Петър. — Деси намери добра цена. Малко е по-скромна, ама ти нали не си претенциозна?
Не съм претенциозна. Това май беше първата ми грешка.
Къщата за гости беше хубава. Тяхната стая имаше балкон, баня и гледка към улицата с магазинчетата. Моята беше малка единична стая с легло, стол, шкафче и обща баня в края на коридора. Казах си: няма значение, дошла съм за семейството.
Още първата вечер Деси почука.
— Райне, ние само ще слезем до плажа за малко. Децата са яли. Мартин спа. Ще ги погледаш ли два часа?
Погледах ги.
На следващата сутрин в седем без пет Мартин вече беше в леглото ми. Вратата между коридорите беше оставена открехната. Калина влезе след него с кофичка, лопатка и половин бисквита в косата.
В седем и петнайсет Петър надникна, вече по бански.
— Мамо, ние с Деси отиваме рано, че после става жега. Към обяд се връщаме.
Върнаха се в два.
Те миришеха на море и слънцезащитен крем. Аз миришех на разлято кисело мляко, мокри дрехи и умора. Бях ходила до аптеката, до детската площадка, до павилиона за банички, бях спряла Мартин да не изяде пясък от обувката си и бях слушала Калина да плаче, че иска мама.
На третия ден започнах да разбирам.
Не ме бяха поканили на почивка.
Бяха ме взели като решение на проблема с децата.
На четвъртия ден казах:
— Петре, може ли днес да отида с вас на плажа? И аз искам да поседя край морето.
Той погледна Деси. Тя леко сви устни.
— Мамо, на плажа с децата не е почивка — каза той. — Ние искаме малко да останем сами. Ти нали си с тях през деня, радват ти се.
— Аз също съм дошла на почивка.
Деси се усмихна тънко.
— Ами ние мислехме, че за вас най-голямата радост са внуците.
Така го каза, че ако отговорех, щях да изляза лоша баба.
Премълчах.
Но вечерта седнах в малката си стая, на твърдото легло, и погледнах шапката си. Още беше с етикета. Бях на море четири дни и не бях влизала във водата нито веднъж.
На петата сутрин Петър пак се появи по бански.
— Мамо, ние тръгваме. Децата ще дойдат при теб.
— Не.
Той замръзна.
— Какво не?
— Не мога днес. Отивам на плаж.
— Мамо, не започвай.
— Аз точно започвам. Да говоря.
Деси излезе от тяхната стая.
— Райне, сериозно ли ще ни развалите деня?
— Не. Вие развалихте моята почивка още първия ден, но аз мълчах.
Петър се намръщи.
— Ние ти платихме стаята.
— Платихте си детегледачка и я нарекохте майка.
Тишината стана тежка.
Деси първа се оправи.
— Много грозно го казахте.
— По-грозно е да доведеш възрастна жена на море и да я заключиш между детското гърне и мокрите бански.
Слязох на рецепцията. Попитах дали има друга стая. Имаше малка стая на втория етаж, с баня и прозорец към двора. Платих си я сама от спестяванията, които пазех за нов хладилник.
После се разходих до центъра и намерих детски клуб към хотела отсреща.
Когато се върнах, казах:
— Премествам се. Ако искате свободно време, платете на клуб или си гледайте децата. Аз ще бъда баба, когато искам, не когато ме назначат.
Петър се ядоса. Деси плака. Калина ме попита дали вече не я обичам.
Това ме заболя най-много.
Клекнах пред нея.
— Обичам те, слънце. Но баба също трябва да почива, за да може да обича весело, а не изморено.
Същия ден отидох сама на плажа. Сложих новата шапка, влязох във водата до колене и плаках. Морето веднага отми сълзите, сякаш беше на моя страна.
Вечерта Петър дойде при мен.
— Мамо, извинявай. Ние наистина… май те използвахме.
— Не май, сине.
Той наведе глава.
— Мислех, че ще ти е приятно.
— Приятно е, когато те питат. Не когато ти оставят дете в седем сутринта и изчезват.
Останалите дни бяха други. Сутрин те бяха с децата. Следобед аз взимах внуците за сладолед, защото исках. Една вечер отидохме всички на вечеря. Деси, малко засрамена, каза:
— Не се сетих, че и вие чакате тази почивка.
— Защото свикнахте, че майките не чакат. Само дават.
Когато се върнах у дома, Ваня попита:
— Е, как беше морето?
Отговорих:
— Научи ме да казвам „не“ спокойно.
И оттогава Петър вече пита: „Мамо, можеш ли?“, а не съобщава: „Мамо, трябва“.
Разликата е малка само за тези, които никога не са били използвани под името любов.
