— Ако наистина си ни роднина, ще ни подариш вилата за сватбата. Иначе няма да те каним.
Радка остави ножицата за рози върху масата и погледна племенницата си. Момичето беше на двадесет и четири, с нов маникюр, скъп телефон и увереността на човек, който цял живот е получавал всичко с нацупени устни.
Вилата на Радка край Боровец не беше просто имот. Беше нейното спасение след смъртта на мъжа ѝ. Дървена къща с големи прозорци, веранда с диво лозе, хортензии, тревна площ, малка зона за барбекю. Десет години тя влагаше в това място пари, отпуск, болки в кръста и сърце.
И сега Лилия, дъщерята на братовчедка ѝ Мария, искаше всичко това като подарък.
Идеята беше поднесена в кафене в София.
Първо Мария говореше сладко:
— Радке, ти направо си се подмладила. Тази твоя вила те държи жива.
После Лилия обяви, че се омъжва за Виктор и че мечтае за сватба „в рустик стил”: гора, лампички, дърво, дълги маси, снимки за социалните мрежи.
— Идеално място е твоята вила — каза тя.
— За снимки ли? — попита Радка.
— Не — отвърна Лилия. — Да ни я подариш.
Радка помисли, че се шегува.
Но Мария кимаше сериозно.
— Ти си сама, деца нямаш. Какво ще я правиш? А младите имат нужда от старт. Ще ти позволяват да идваш понякога, ако се уговорите.
— Ще ми позволяват? — повтори Радка тихо.
Вътре в нея се вдигна гняв, но лицето ѝ остана спокойно.
— Отговорът е не. Вилата ми не е сватбен подарък.
Лилия пребледня от възмущение.
— Тогава няма да дойдеш на сватбата ми!
Радка се засмя.
— Милото ми, това е най-скъпата покана, която някой някога ми е предлагал.
След тази среща започна роднинският съд. Лели звъняха, чичовци пишеха, Мария плачеше в семейния чат, че Радка е егоистка. На всички тя отговаряше:
— Който иска да помага на младите, да им купи имот. Моят не се подарява.
После смени ключалките и постави камери. Не защото беше параноична. Защото познаваше Мария.
Седмица преди сватбата Радка остана да работи от вилата. Около обяд пред портата спря бял бус с надпис „Премиум кетъринг”. След него — колата на Мария. Лилия излезе с папка, а зад нея някакъв фотограф.
— Масите на тревата! — командваше Мария. — Шатрите до бора!
Радка излезе на верандата.
— Добър ден. Това цирково представление за кого е?
Мария изпусна ключовете.
— Ти защо си тук?
— Защото е моята къща.
Лилия пристъпи напред.
— Лельо Радке, утре е сватбата ми! Всички знаят, че вторият ден ще е тук!
— Тогава всички са били заблудени.
Мария се опита да отключи с някакъв стар ключ.
— Ние сме семейство!
— Семейството не влиза с взлом.
Радка посочи камерите.
— Всичко се записва. Ако някой докосне бравата, звъня в полицията.
Мъжът от кетъринга веднага махна на хората си.
— Събираме. Няма да участваме в това.
Лилия се разплака от яд.
— Ти ми провали сватбата!
— Не. Само не позволих да ми откраднеш дома с бяла рокля и покани.
На следващия ден Радка изключи телефона. Пресади хостите, полива хортензиите, изпече си риба на скара и седна на верандата с чаша вино.
Слънцето залязваше зад боровете. Къщата стоеше зад нея топла, тиха и нейна.
Тя вдигна чашата.
— За тези, които не са поканени — каза с усмивка. — Понякога точно те празнуват най-добре.
