— Всичко съм уредил. Виктория ще ги докара утре вечер, така че освободи голямата стая на втория етаж.
Николай хвърли ключовете върху плота и отвори хладилника, сякаш беше съобщил нещо съвсем обикновено. Елена стоеше до мивката в къщата си в Родопите и държеше чаша студен чай с маточина. Това беше първият ден от дълго чаканата ѝ отпуска.
Цяла година беше работила като главен счетоводител в голяма фирма в София. Таблици, проверки, отчети, чужди грешки, които тя трябваше да поправя. Когато най-после затвори лаптопа, мечтаеше само за едно: тишина. Книги. Сън. Планински въздух.
— Кого ще докара? — попита тя.
— Децата, естествено. Нали знаеш — Ралица, Боряна и малкият Калоян. Виктория и Асен намерили страхотна оферта за Бали. Самолет, хотел, всичко. Няма как да я изпуснат.
Елена го гледаше мълчаливо.
Сестрата на Николай беше добра в едно: да превръща своите желания в чужди задължения. Двете ѝ шестгодишни близначки бяха като буря с панделки, а четиригодишният Калоян можеше за десет минути да разглоби всичко, което не е заковано.
— И ти си решил, че ще живеят тук?
— Ами да. Ти си в отпуска. Къщата е голяма. Планина, двор, чист въздух. Какво по-хубаво?
— За кого?
Той не чу въпроса или се направи, че не го чува.
После започна да чете от телефона: едната не яде млечни продукти, другата не може пшеница, на Калоян всичко трябва да се пасира. Виктория не давала полуфабрикати. Децата трябвало да учат английски по час на ден. Да се спазва режим. Да не се гледа телевизия повече от трийсет минути. Да се излиза два пъти до реката.
— А пари за храна? — попита Елена.
— Е, хайде сега. Деца са. В двора имаш тиквички, домати. Няма да обеднеем.
— Моите тиквички. Моят двор. Моята отпуска.
Николай се засмя нервно.
— Пак започваш с твоето „моето”. Нали сме семейство?
— Семейство сме, когато се питаме. Когато един решава вместо друг, това вече не е семейство.
Той се ядоса.
— Не мога да се изложа пред сестра си.
— Значи предпочиташ да се изложиш пред жена си?
Тази нощ Елена почти не спа. На сутринта заключи голямата стая, прибра резервните чаршафи и се обади на Виктория.
— Децата няма да останат при мен.
Виктория първо се засмя. После гласът ѝ стана леден.
— Николай каза, че си съгласна.
— Николай не ме е питал.
— Но ние имаме билети!
— И три деца. Това е ваша отговорност, не моя изненада.
На следващия ден Виктория все пак пристигна. С Асен, с децата, с куфари, с чанти лекарства, брашна, млека и списък с инструкции. Децата вече тичаха из двора, преди някой да е казал „добър ден”.
Елена излезе на верандата.
— Има свободни къщи за гости в Смолян. Изпратих ви телефони. Мога да ви помогна да резервирате. Тук няма да останат.
Асен се намръщи.
— Ти сериозно ли ще ни провалиш почивката?
— Не. Вие сте я планирали без грижа за децата. Това не е моя вина.
Николай кипеше.
— Елена, това са племенниците ми!
— Тогава вземи отпуск и ги гледай.
Той млъкна.
За първи път цялата му великодушност се сблъска с прост въпрос: дали сам е готов да направи онова, което така лесно беше обещал от нейно име.
Виктория плака. Асен звъня на агенцията. Част от парите загубиха. После намериха детски лагер за близначките и баба на Асен се съгласи да вземе Калоян за десет дни. Не беше удобно. Но беше възможно.
А Елена остана в къщата си.
Първите два дни Николай не говореше с нея. На третия сам си приготви вечеря. На петия дойде на верандата и каза:
— Аз наистина не помислих, че това е работа.
— Защото беше сигурен, че ще я върша аз.
Той не намери оправдание.
След това в дома им се появи правило: никой не подарява чуждо време, чужда стая и чужда почивка.
Елена прекара лятото така, както мечтаеше. Сутрин пиеше кафе на верандата, четеше до обед, вечер слушаше щурците. Тишината вече не ѝ изглеждаше празна.
Тя беше нейното върнато право.
