Лиляна Симеонова се регистрира в приложението „Помощ за час“ след разговор със сина си.
Той каза:
— Мамо, скучно ти е.
Тя отговори:
— Не ми е скучно. Обидно ми е.
— Кое е обидно?
— Че ми звъниш веднъж седмично и питаш дали не ми е скучно, сякаш съм саксия без чинийка.
Синът ѝ се засмя, но след час ѝ изпрати линк.
„Хората там взимат дребни задачи — да получат пратка, да полеят цветя, да разходят куче. Ти си активна.“
Думата „активна“ също я подразни. Така пишат на плакати за пенсионери: активен живот, активна възраст, активни хора. Все едно старостта е изпит, на който трябва да докажеш, че още не си пейка в парка.
Но линка отвори.
Попълни профила сериозно: „Отговорна, точна, чистоплътна“. После добави: „Не пуша, не пия, чужди семейни драми не нося“. Приложението не прие дължината. Съкрати го до: „Помагам с конкретни задачи“.
Първата поръчка беше да полее цветята на жена, заминала за командировка във Варна. Апартаментът беше бял, нов и толкова подреден, че Лиляна влезе почти на пръсти. Цветята бяха трийсет и едно, с лист до всяко.
„Монстера — 200 мл. Фикус — внимателно. Орхидеи — потапяне. Сукулентите не се пипат, преживяват стрес.“
Лиляна прочете последното два пъти.
— Навремето стрес преживявахме ние, хората — каза на фикуса. — Сега и вие.
Фикусът мълча надменно.
Тя звънна на собственичката:
— Извинете, как да разбера дали сукулентът вече е излязъл от стреса?
Жената отсреща първо замълча, после се разсмя. Оценката беше пет звезди: „Лиляна е внимателна дори към психиката на растенията“.
Лиляна прочете отзива три пъти. Не от суета. Просто ѝ беше приятно да бъде оценена за свършена работа, а не за това, че „майка така или иначе е свободна“.
После разходи куче на име Принц. Бяло, дребно, с характер на началник отдел. Принц застана пред входа и отказа да тръгне.
— Млади господине — каза Лиляна, — плащат ми на час, но имам и самоуважение.
След двайсет минути го носеше на ръце до градинката. Там той излая по един гълъб, уплаши се от себе си и се скри зад ботуша ѝ. В отзива пишеше: „Принц се върна замислен. Това е напредък“.
Третата поръчка беше от програмист, който беше загубил дистанционното.
— Нямам време, в среща съм — каза той, отваряйки вратата. — Някъде е.
Апартаментът приличаше на склад за кабели, чаши и добри намерения. Лиляна намери дистанционното във фризера, между пелмени и копър.
— Как е попаднало там? — попита той.
— Това вече е разследване. Разследването струва повече.
Той ѝ остави бакшиш.
Постепенно Лиляна свикна. Получаваше пратки, хранеше рибки, проверяваше ютии, които според собствениците можели „да се включат сами“, носеше документи до общината, седеше с папагал, който казваше само „Киро“ и „данъци“.
Харесваше ѝ. Не заради парите. Парите не бяха много. Харесваше ѝ яснотата. Има задача. Има време. Има край. Никой не добавя: „А понеже си тук, кажи на сина ми…“ или „Ти си възрастна жена, разбираш“.
Докато един ден не дойде поръчка:
„Да поседи с майка ми два часа. Самотна е, но трудна. Вие сте зряла жена, ще намерите подход.“
Лиляна прие от любопитство.
Госпожа Станка се оказа не немощна старица, а седемдесетгодишна жена с къса прическа, изправен гръб и поглед, който реже домат без нож.
— Синът ми ми е наел приятелка ли? — попита.
— Помощ за час.
— И с какво ще ми помогнете?
— Ще видим.
Седнаха в кухнята. Станка започна веднага: синът не звънял, снаха ѝ била студена, внукът поздравявал като банков служител. Лиляна слушаше. Първо като изпълнител. После усети познатото засмукване. Сега ще започне да утешава, да оправдава сина, да превежда майчината болка на език, който семейството не иска да учи.
— Кажете му — помоли Станка. — Нали ви плаща. Може вас да чуе. Кажете му, че майка не е мебел, която наемаш за два часа спокойна съвест.
Фразата беше вярна. И болезнена.
Но Лиляна чу капана.
— Госпожо Станке, мога да пия чай с вас. Мога да отида до аптеката. Мога да ви настроя телефона. Но няма да бъда вашият глас пред сина ви.
— Удобно.
— Не. Трудно. Уча се.
— Тогава за какво сте ми?
Лиляна погледна часовника.
— Днес? За да допия чая и да не ви лъжа, че ще оправя живота ви.
Станка я гледа дълго. После се засмя сухо.
— Поне не сте психолог.
— Пази Боже. Аз намирам дистанционни.
— Моят син е загубил дистанционното за съвестта.
— Това вече е разследване. Казах, че е по-скъпо.
След края синът на Станка остави три звезди: „Не изпълни емоционалната част“.
Лиляна първо се засегна. После се ядоса. После промени профила си:
„Поливам цветя, получавам пратки, разхождам кучета, търся дистанционни, ако не са метафора на семейни отношения. Не възпитавам възрастни хора. Не помирявам роднини.“
Синът ѝ Петър звънна след час.
— Мамо, какво си написала? Звучи като надпис на гараж.
— Затова пък е вярно.
— Ще имаш по-малко поръчки.
— Но ще са мои.
И така стана.
Един ден обаче получи поръчка от самия Петър:
„Помощ за разчистване на гардероб. Предпочитан изпълнител: Лиляна.“
Тя му звънна веднага.
— Подиграваш ли ми се?
— Не. Ако те помоля като син, ще кажеш да се оправям. Ако те наема като клиент, може да дойдеш.
— Двойна тарифа.
— За гардероб?
— За възпитание на син.
Отиде в събота. Гардеробът се оказа семейна археология: стари грамоти, кабели без родина, счупен чадър, снимки. На една малкият Петър седеше в скута ѝ с хартиена корона.
— Помня това — каза той.
— Лъжеш. Беше на четири.
— Значи помня от разказите ти.
Сложи снимката на масата, не в боклука.
След гардероба предложи чай.
— Влиза ли в поръчката? — попита тя.
— Не. Просто така.
Лиляна се усмихна. „Просто така“ понякога струва повече от пет звезди.
Телефонът ѝ писна с нова заявка. Тя я отказа.
— Спешна ли беше? — попита Петър.
— Много. Но шкафът чакаше двайсет години. Чаят заслужи ред.
После той написа отзив: „Изпълнителят спори, шегува се, завишава тарифа, но гардеробът е разчистен. За роднини — с внимание“.
Лиляна му даде пет звезди.
За точност — четири.
